Не съм сигурна защо въпросът ѝ изважда наяве всичко това, но за пръв път, откакто съм тук, осъзнавам, че нещата, които досега са ме правили щастлива, вече дори не са част от живота ми.
Какво ме прави щастлива?
– Не знам. – Поглеждам през прозореца към водата и усещам как ме обзема спокойствие. – Океанът, предполагам.
– Тогава трябва да се наслаждаваш на океана, докато имаш гази възможност. Не се хващай на работа през лятото. И без това ще работиш през остатъка от живота си. Нека това лято бъде посветено единствено на теб. Струва ми се, че поне веднъж в живота си заслужаваш да проявиш малко егоизъм.
Кимам в знак на съгласие.
– Заслужавам го.
Сара се усмихва.
– Радвам се, че го осъзнаваш. – Тя става от леглото. – Обещах на Маркос да го придружа до фризьора и после да хапнем. Ако искаш, може да дойдеш с нас.
– Не, трябва да взема душ. Може по-късно да се разходя по плажа.
Сара вече излиза от стаята, но се обръща и казва:.
– Добре. Ние ще се върнем след няколко часа. Недей да вечеряш, довечера ще готвим на плажа.
* * *
Сара бе споменала, че голяма част от полуостров Боливар се нарича „Зоо Бийч“. Позволено е да се карат автомобили по пясъка, както и колички за голф, затова има постоянно движение и безкраен купон.
В района, в който Сара живее, също има движение, но определено не е толкова шумно, колкото в останалата част на полуострова. Но само на около три километра от дома на Сара започва съвсем различен свят. Две момчета седят отзад в пикапа си и се опитват да примамят едно куче с хамбургер.
Ребрата на кучето прозират през козината. Наблюдавам как животното бавно се промъква към двете момчета, сякаш знае, че трябва да плати някаква цена, за да се докопа до храната.
Мигом се изпълвам със съчувствие към кучето.
– Точно така – казва едно от момчетата и размахва хамбургера. – Само ела малко по-близо.
Когато кучето е на една ръка разстояние от него, момчето отдръпва храната, а приятелят му прекрачва и го стиска между коленете си. Те се смеят, когато той завързва лента за глава около очите на животното и го пуска. Кучето започва да се препъва наоколо, тъй като не може да вижда нищо.
Спускам се към кучето, докато то се опитва да свали с лапа превръзката от очите си. Свалям я, а го, изплашено, поглежда към мен и бърза да се отдалечи.
– Хайде, стига! – казва едно от момчетата. – Ние просто се забавляваме.
Хвърлям лентата към тях.
– Тъпи копелета.
Кучето сега бяга. Отивам при тях, измъквам хамбургера от ръката на малкия негодник и хуквам след кучето.
– Кучка – чувам да промърморва едното момче.
Връщам се в посоката, от която дойдох, по-далече от тълпата, към кучето. Бедното създание се е свило зад синя кофа за боклук. Приближавам бавно към него, после внимателно му хвърлям хамбургера.
То го подушва за секунда и после започва да го яде. Аз продължавам да вървя, вече кипяща от гняв. Понякога не разбирам хората. Ненавиждам това, защото установявам, че ми се иска цялото човечество да страда поне малко повече, отколкото му се е паднало. Може би ако всички вкусят малка частица от това, което това куче бе преживяло, ще се замислят, преди да се държат като тъпи задници.
Изминала съм половината път до вкъщи, когато осъзнавам, че кучето върви подире ми. Сигурно мисли, че имам още хамбургери.
Спирам и кучето също спира.
Двамата се взираме един в друг, преценявайки се.
– Нямам повече храна.
Отново продължавам по пътя и кучето продължава да ме следва. От време на време нещо го отклонява, но сетне вдига глава и хуква, за да ме настигне. Все още е по петите ми, когато стигам до къщата.
Сигурна съм, че не ми е позволено да водя куче вътре в къщата, но поне мога да му дам малко храна. Щом приближавам подножието на стълбите, се извръщам и соча към него.
– Стой тук.
Кучето сяда точно там, където соча. Това ме учудва. Поне умее да слуша.
Грабвам от хладилника няколко резена студено пуешко, наливам вода в една купа и ги отнасям при кучето. Сядам на долното стъпало и го галя по главата, докато то се храни. Не знам дали не бъркам, че го храня тук, пред къщата. Сега то навярно ще започне да се навърта наоколо, но може би това не е чак толкова лошо нещо. Бих могла да се насладя на компанията на някое същество, което не ме съди и преценява.
– Бея!
Кучето наостря уши, като чува името ми. Оглеждам се, опитвайки се да открия човека, който току-що е извикал, ала не виждам никого.
– Тук, горе!
Поглеждам към къщата, намираща се диагонално на нашата, на втората редица зад празния плажен паркинг. Има едно момче на ръба на изключително високия покрив. Той е толкова нависоко, че са ми нужни няколко секунди, за да осъзная, че това е Самсон.