Той ми маха и като пълна идиотка аз се озъртам наоколо, за да се уверя, че маха точно на мен, макар че е извикал името ми.
– Ела тук! – провиква се той.
Самсон е гол до кръста. Чувствам се жалка и гладна, като това куче, когато мигновено се изправям.
Свеждам поглед към кучето.
– Ей сега се връщам. Ти стой тук.
Обаче щом започвам да пресичам улицата, кучето тръгва след мен.
Влизам в двора на къщата, на чийто покрив е Самсон. Той стои опасно близо до ръба на покрива и гледа надолу.
– Изкачи се по стълбите до входната врата. После мини през първата врата отляво в коридора. Оттам можеш да стигнеш до покрива. Искам да ти покажа нещо.
Отдолу виждам блестящите капчици пот по кожата му, затова за миг свеждам поглед към краката си, обмисляйки какво да направя. Досега общуването ми с него не беше от най-приятните. Защо трябва да се подлагам на още изпитания?
– Страх ме е от високото! – изкрещявам, като вдигам глава към него.
Самсон се смее.
– Не те е страх от нищо! Качвай се горе!
Не ми харесва, че го заявява с такава увереност, като че ли ме познава. Но той е прав. Не се плаша лесно. Обръщам се към кучето и соча към стълбите.
– Стой там. – То отива до мястото, което съм посочила, и сяда. – Дяволите да те вземат, куче. Ти си много умно!
Изкачвам се по стълбите до входната врата. Дали би трябвало да почукам? Правя го, но никой не отговаря.
Предполагам, че Самсон е сам в къщата, иначе щеше да слезе и лично да ми отвори.
Бутам вратата и пристъпвам вътре, чувствайки се странно да се намирам в непозната къща. Бързо се насочвам към вратата вляво и я отварям. Зад нея има стълба, която води към малък, затворен кът за сядане на горната площадка. Прилича на най-горната част на фар и е разположен в центъра на къщата. Отвсякъде е остъклено и има гледка във всички посоки.
Зашеметяващо е. Не знам защо всички къщи нямат такъв етаж. Щях да идвам тук всяка нощ и да чета книга.
От един от прозорците се излиза на покрива и до него ме чака Самсон, придържайки го отворен.
– Наистина е жестоко! – възкликвам и се оглеждам.
Нужна ми е минута, за да събера смелост, преди да пристъпя на покрива. Всъщност не ме е страх от високото, както казах по-рано, но тази къща е построена върху дървени колони и два етажа се крепят на тях.
Самсон улавя ръката ми и ми помага да изляза на покрива, преди да затвори прозореца.
Поемам дълбоко треперлив дъх; до този момент не бях осъзнала колко сме нависоко. Не смея да погледна надолу.
Всичко изглежда различно оттук. Заради височината на покрива останалите къщи ми се струват малки.
В краката на Самсон, до кутията с инструменти, има купчина покривни плочи.
– Това една от петте къщи, които давате под наем, ли е?
– Не. Просто помагам на приятелката ми Марджъри. Има теч. – Покривът е на две нива, едното е само шейсетина сантиметра по-високо от другото. Самсон стъпва на второто ниво и слага ръце на хълбоците. – Ела тук.
След като заставам до него, той сочи към противоположната посока на океана.
– Оттук можеш да видиш залеза над залива.
Поглеждам в посоката, която сочи. В другия край на полуострова небето сякаш е в пламъци. Червено, пурпурно, розово и синьо – всичко се прелива в едно.
– Къщата на Марджъри е най-високата наоколо. Можеш да видиш целия полуостров.
Бавно се завъртам, възхищавайки се на гледката. Заливът е осветен от ивици в разноцветни багри, толкова ярки, че приличат на светлинен спектър. Докъдето погледът ми стига, виждам целия плаж.
– Красиво е.
Самсон за миг се заглежда в залеза, после скача на по-ниската част от покрива. Отива до кутията с инструменти и коленичи до нея. Поставя една плоча на покрива и започва да я закрепва.
Завива ми се свят, като го гледам как уверено се движи по покрива, сякаш стъпва по земята. Сядам долу.
– Това е всичко, което исках – казва той. – Знам, че харесваш изгревите, затова исках да видиш залеза оттук.
– Днешният изгрев всъщност ме потисна.
Той кимва, като че ли знае точно какво имам предвид.
– Да. Понякога нещата са толкова красиви, че всичко останало бледнее пред тях.
За кратко мълчаливо го наблюдавам. Той закрепва около пет плочи по местата им, докато небето поглъща почти цялата светлина. Знае, че го гледам, но поради някаква причина не изглежда смутен, че се взирам в него. Сякаш предпочита да бъде тук, с мен. Също както сутрините, когато двамата седим на балконите си, без да разговаряме.