Не познавам много добре Бъз. Познавам сина му, Дакота. Познавам Дакота по толкова много начини – всички начини, които ми се ще да не бях познавала.
Чудя се дали Бъз знае що за син е отгледал. Бъз ми изглежда свестен тип. Никога не е тормозил мен или майка ми. Понякога спира колата си, докато патрулира из парка за каравани. Винаги ме пита как съм, а аз имам чувството, че когато го изрича, почти очаква да го помоля да ме отведе оттук. Но аз не го правя. Хората като мен много добре умеят да се преструват, че всичко им е наред. Винаги се усмихвам и му отвръщам, че се чувствам чудесно, а после той въздъхва, сякаш изпитва облекчение, че не му се налага да се обажда на някоя от службите за закрила на децата.
Щом отново се озовавам във всекидневната, неволно се втренчвам в кушетката. Сега изглежда различно. Като че ли някой е умрял на нея.
– Можеш ли да останеш тук през нощта? – пита Бъз.
Извръщам се и го виждам да стои на прага с чадъра над главата си. Гледа ме, сякаш се опитва да прояви съчувствие, но навярно умът му вече е съсредоточен върху всичката бумащина, която от това току-що му бе причинена.
– Мога. Добре съм.
– Утре можеш да отидеш до траурната агенция, за да уредиш погребението. Те казаха, че след десет е добре.
Кимам, но той не си тръгва. Просто стои там, пристъпвайки от крак на крак. Затваря чадъра, преди да прекрачи прага, все едно е суеверен, после пристъпва вътре.
– Виж – подхваща той и толкова силно смръщва лице, че голото му теме се сбръчква. – Ако решиш да не отидеш в траурната агенция, ще ѝ устроят бедняшко погребение. Няма да имаш право на служба, но поне няма да ти искат пари.
Изглежда засрамен, задето дори го е предложил. Погледът му се стрелва към снимката на майка Тереза върху стената, сетне го забива в краката си, като че ли тя току-що го е смъмрила.
– Благодаря.
И без това се съмнявам, че някой би дошъл на службата.
Тъжно е, но е истина. В крайна сметка майка ми беше една самотница. Е, мотаеше се с обичайната си тайфа в бара, където висеше през последните двайсет години, но онези хора не бяха нейни приятели. Всички бяха просто други самотници, които се търсят един друг, за да бъдат самотни заедно.
Ала дори и тази тайфа беше намаляла значително благодарение на зависимостите, опустошаващи този град. А и хората, с които общуваше, не ходеха по погребения. Повечето от тях навярно имаха заповеди за арест и избягваха всякакви организирани събития, боейки се да не би да са някакъв полицейски заговор, за да ги приберат на топло.
– Искаш ли да се обадя на баща ти? – пита той.
Взирам се за миг в него, осъзнавайки, че накрая ще се наложи да направя точно това, но се питам колко дълго мога да го отлагам.
– Бейя – казва той, произнасяйки името ми с „ей“.
– Произнася се Бея.
Не знам защо го поправям. Той го изрича погрешно, откакто го познавам, но досега никога не съм си правила труда да му го кажа.
– Бея – поправя се той. – Знам, че не е моя работа, но... ти трябва да се махнеш от този град. Знам какво се случва с хора като...
Замълчава, сякаш това, което се канеше да изрече, би ме обидило.
– На хора като мен? – довършвам аз.
Сега Бъз изглежда още по-засрамен, макар да знам, че той просто има предвид хора като мен в общия смисъл. Хора с майки като моята. Бедни хора, които не могат да се измъкнат от този град. Хора, които свършват като сервитьорки в закусвалня, разнасяйки храна, докато душата им опустее. Тогава някой дилър им предлага малко дрога, с която изкарват смяната си, все едно са в дискотека, и преди да се усетят, вече не могат да преживеят нито един нещастен ден без дозата, отдавайки се на измамното чувство по-настървено, отколкото на грижите за собственото си дете. После започват да вкарват наркотика направо във вените си и накрая свършват, втренчени в майка Тереза, докато свръхдозата ги убива, когато всичко, което действително са искали, е да избягат от грозотата на своя живот.
Бъз се чувства неудобно да стои вътре в този дом. Искам той просто да си тръгне. Изпитвам по-голямо съжаление към него, отколкото към себе си, а аз съм тази, която току-що е намерила майка си мъртва на кушетката.
– Изобщо не познавам баща ти, но знам, че той е плащал наема за тази каравана, откакто си се родила. И това ми подсказва, че той е по-добрият вариант, отколкото да останеш в този град. Ако имаш възможност да се измъкнеш, трябва да се възползваш от нея. Животът, който водеше тук... не е достатъчно добър за теб.
Това навярно е най-милото нещо, което някой някога ми е казвал. И излиза от устата на бащата на Дакота.
Той се взира още минута в мен, като че ли иска да ми каже още нещо. Или може би очаква да му отговоря. И в двата случая в стаята се възцарява тишина, докато той кимва и излиза. Най-после.