Косата му е влажна от потта и изглежда по-тъмноруса от нормалното. Около врата му виси медальон, който при всяко негово движение се отмества и аз виждам ивица от загорилата му кожа. Навярно никога не го сваля. Представлява парче дърво, висящо от тънка черна сплетена връв.
– Медальонът ти има ли някакво значение?
Самсон кимва, но не обяснява какво е значението. Просто продължава да работи.
– Ще ми кажеш ли какво означава?
Той поклаща глава.
Добре, тогава.
Въздъхвам. Защо въобще си давам труд да разговарям с него? Вече забравих как се поддържа разговор.
– Днес ли намери това куче? – пита той.
– Бях излязла на разходка. То просто ме последва до вкъщи.
– Видях, че го храниш. Сега няма да си тръгне.
– Нямам нищо против.
Самсон ме поглежда за миг, после изтрива с ръка потта от челото си.
– Какво ще правят довечера Сара и Маркос?
Свивам рамене.
– Тя спомена нещо за вечеря на плажа.
– Добре. Умирам от глад.
Той продължава да реди плочите по покрива.
– Коя е Марджъри? – питам.
– Собственичката на тази къща. Съпругът ѝ почина преди две години, затова аз ѝ помагам от време на време.
Запитах се колко ли много хора той познава в околността. Дали е отраснал в Тексас? Къде е ходил на училище? Защо ще постъпва във Военновъздушните сили? В главата ми се въртят прекалено много въпроси.
– Откога имате къщи тук?
– Аз нямам къщи тук – отвръща той. – Баща ми има.
– Откога баща ти има къщи тук?
На Самсон му е нужна една секунда, за да ми отговори.
– Не искам да говоря за къщите на баща ми.
Дъвча долната си устна. Изглежда, има много въпроси, на които не желае да отговаря. Това ме ядосва, защото още повече събужда любопитството ми. Рядко попадам на хора, които крият тайни като мен. Повечето хора обичат да имат слушател. Понякога си казват всичко. Но Самсон не желае слушател. Нито пък аз. Което навярно обяснява защо разговорите помежду ни се различават от тези, които водя с другите хора.
Нашите разговори са накъсани. Като пръски мастило върху голям бял лист.
Самсон започва да прибира всичките си инструменти в кутията. Все още е светло, но няма задълго да е така. Изправя се, връща се на по-горното ниво и сяда до мен на покрива.
Толкова е близо, че усещам топлината на тялото му.
Подпира лакти на коленете си. Наистина е красавец. Трудно е да не зяпаш такива хора. Но мисля, че чарът му повече се дължи на поведението му, отколкото на външния му вид. Може би има нещо артистично в него.
Определено у него има някаква склонност към самовглъбяване. Или може би просто е предпазлив.
Каквото и да е, то го прави цялостен и аз установявам, че гледам на него като на проект, с който искам да се заема. Като предизвикателство. Искам да го разчупя и да видя какво има вътре в него, което го превръща в единствения човек на цялата планета, към когото изпитвам искрено любопитство.
Самсон прокарва палец по долната си устна, толкова естествено, че не мога да откъсна очи от устата му, когато заговаря:
– Имаше един рибар, който често се навърташе наоколо. Казваше се Рейк. Живееше на лодката си и плаваше по крайбрежието от тук до острова Саут Падре. Понякога закотвяше лодката си точно тук, плуваше до брега и се присъединяваше към случайни компании, които си устройваха пикници на плажа. Не си спомням много неща за него, но не съм забравил, че пишеше стихове върху късчета хартия и ги раздаваше на хората. Мисля, че точно това най-силно ме очарова в него. Той беше безстрашен рибар, който пишеше поезия. – Усмихва се. когато изрича това. – Помня също, че го мислех за някакво недосегаемо митично създание. – Усмивката му помръква и Самсон замълчава за миг. – Ураганът Айк връхлетя през две хиляди и осма година. Опустоши по-голямата част от острова. Аз помагах при разчистването и намерих лодката на Рейк в другия край на полуострова, в Гилкрист. Беше разбита на трески. – Докосва медальона и свежда поглед към него. – Взех късче от лодката и от него изработих този медальон.
Той задържа пръстите си върху медальона, загледан отново в океана, плъзгайки дървеното парче напред-назад по връвта.
– Какво се е случило с Рейк?
Самсон извръща лице към мен.
– Не знам. Формално той не беше тукашен жител, затова не фигурираше в списъците на изчезналите или загиналите. Но никога не би изоставил лодката си, дори и по време на ураган. Честно казано, не знам дали хората са го издирвали. Дори не съм сигурен, че някой е забелязал, че е изчезнал след урагана.
– Ти си забелязал.
При думите ми изражението на Самсон се променя. Има някаква тъга в него и сякаш част от нея избликва навън. Това не ми харесва, защото очевидно тъгата се просмуква в мен. Имам чувството, че той все едно бърка в душата ми с това изражение.