– Връщам ти картата.
Подавам му я.
– Благодаря.
– Нищо не съм изтрила.
Лявото ъгълче на устата му леко се повдига.
– Не мислех, че ще изтриеш нещо.
Отстъпва настрани, за да вляза. Промушвам се между него и рамката на вратата и влизам в тъмната къща. Той светва лампата и аз се опитвам да сподавя ахването си, защото къщата отвътре е по-голяма, отколкото изглежда отвън.
Всичко е бяло и безцветно. Стените, шкафовете, первазите. Само подът е от тъмно дърво – почти черно. Завъртам се, за да се полюбувам на гледката, но в същото време осъзнавам, че нямам усещането за истински дом. Къщата сякаш няма душа.
– Всичко тук е някак си... стерилно.
Още щом го изричам, съжалявам за думите си. Той не ме е питал за мнението ми за къщата му, но е трудно да не се забележи колко негостоприемен е този дом.
Самсон свива рамене, като че ли мнението ми за къщата не го притеснява.
– Това е къща за отдаване под наем. Всички си приличат. Стандартни са.
– Прекалено е чисто.
– Хората понякога наемат къщи в последната минута. За мен е по-лесно да ги поддържам винаги в пълна готовност. – Самсон отива до хладилника, отваря го и махва с ръка вътре. Хладилникът е почти празен, с изключение на няколкото шишенца с подправки. – Няма нищо в камерата. Нито в останалите отделения – казва и затваря вратата.
– Къде държиш храната си?
Той посочва шкафа до стълбите, които водят към горния етаж.
– Държим там нещата, до които не искаме наемателите да имат достъп. Вътре има малък хладилник. – Кимва към раницата до вратата. – Всичко, което притежавам, е в тази раница. Колкото по-малко вещи имам, толкова по-лесно ми е да се местя от къща в къща.
Няколко пъти го бях виждала с раницата, но не се бях замисляла за това. Има някаква ирония на съдбата в това, че и двамата носим живота си в раниците, въпреки че аз съм бедна, а той – богат.
Поглеждам към близката врата. Върху стената до нея виси снимка. Това е единствената лична вещ в къщата. Приближавам към нея. Това е снимка на малко момче, около тригодишно, вървящо по плажа. Жената зад него е облечена в стелеща се на дипли бяла рокля. Усмихва се на този, който прави снимката.
– Това майка ти ли е?
Напомня ми на онези идеални образци на снимки, рекламиращи рамките, продавани във фотоателиетата.
Самсон кимва.
– Значи, това си ти? Като малко дете?
Той отново кимва.
На снимката косата му е толкова руса, почти бяла. С годините е потъмняла, но все още я смятам за руса. Макар че не съм сигурна, че ще е толкова светла през зимата. Изглежда, косата му е от тези, които променят цвета си през различните сезони.
Чудя се как изглежда баща му, но няма никакви негови снимки. Това е единствената снимка в тази част на къщата.
В главата ми се въртят толкова много въпроси, докато се взирам в снимката. Майка му изглежда щастлива. Той изглежда щастлив. Питам се какво ли му се е случило, за да го направи толкова затворен и отчужден? Дали майка му е починала? Съмнявам се, че ще ми отговори, ако го попитам.
Самсон запалва още лампи и се обляга на кухненския плот. Не проумявам как може да изглежда толкова непринуден, когато всичките ми мускули са напрегнати от напрежение.
– Кракът ти по-добре ли е? – пита той.
Разбирам, че той не желае да говори за снимката на майка му или каквото и да е, което би обелило още един пласт от защитната му обвивка. Пристъпвам в кухнята, заставам срещу него и се облягам на големия кухненски остров в средата. Това е същият кухненски остров, върху който преди няколко вечери седеше Кейдънс, когато го наблюдавах да я целува.
Изтласквам мисълта от главата си.
– Струва ми се, че е по-добре. Обаче се съмнявам, че отново ще вляза във водата.
– Всичко ще е наред – уверява ме той. – Рядко се случва.
– Да бе, това каза и по-рано, а после се случи.
Самсон се усмихва.
Усмивката му ме кара да закопнея онзи миг да се върне. Искам да се чувствам така, както когато той ме притегли към себе си и целуна рамото ми. Макар че не знам как да стане това. Тук е толкова светло. Атмосферата е различна от онази, когато бяхме във водата.
Предполагам, че не харесвам къщата му.
– Как е лицето ти? – питам на свой ред.
Той прокарва ръка по брадичката си.
– Челюстта ме боли повече от носа. – Отпуска ръка и обвива пръсти около ръба на плота. – Онова, което направи баща ти, беше много мило.
– Смяташ за мило, че баща ми те нападна?
– Не. Смятам за мил начина, по който той те защити.
Не се бях замисляла за това. Баща ми дори за миг не се беше поколебал, когато е чул да моля някого да спре. Но не съм сигурна дали е конкретно заради мен. Той би защитил всеки в такава ситуация, не се съмнявам в това.