– Къде ще отидеш, когато някой наеме тази къща? – питам, бързайки да отклоня темата от моя баща.
– Едновременно даваме под наем само четири къщи, така че винаги има къде да отседна. Тази е най-скъпата, затова най-рядко я наемат. Тук съм през три четвърти от времето.
Оглеждам се наоколо, опитвайки се да открия нещо като снимка, което да ми подскаже за миналото му. Няма нищо.
– Има нещо иронично във всичко това – заговорвам. – Имаш пет къщи, но никоя всъщност не е твой дом. Хладилникът ти е празен. Целият ти багаж се побира в една раница. Изненадващо е колко си приличат моят и твоят живот.
Той не казва нищо. Само ме наблюдава. Прави го доста често и на мен ми харесва. Дори не ме е грижа какво си мисли, докато ме гледа. Просто ми допада, че той ме намира достатъчно интригуваща, за да се взира в мен, макар че мислите му може да не са изцяло положителни. Това означава, че действително ме вижда. Не съм свикнала да ме забелязват.
– Каква е фамилията ти? – питам го аз.
Той изглежда развеселен.
– Задаваш много въпроси.
– Казах ти, че ще го направя.
– Мисля, че сега е мой ред.
– Но аз почти доникъде не стигнах. Ти си ужасно труден при отговарянето на въпроси.
Той не възразява, но и не отговаря на въпроса ми. Очите му леко се присвиват, сякаш обмисля свой въпрос.
– Какво смяташ да правиш с живота си, Бея?
– Това е много общо казано. Звучиш като училищен съветник. Самсон леко се засмива и стомахът ми се присвива.
– Какво ще правиш, когато лятото свърши? – уточнява той. Обмислям въпроса му. Дали да бъда честна с него? Може би, ако съм честна с него, и той ще бъде по-откровен с мен.
– Ще ти кажа, но не бива да го споделяш с никого.
– Тайна ли е?
– Да – кимвам.
– Няма да кажа на никого.
Вярвам му. Не знам защо, тъй като не вярвам на никого. Или съм глупачка, или съм силно привлечена от него. Нито едно от двете не ми се нрави.
– Спечелих пълна стипендия в Държавния университет в Пенсилвания. Ще се нанеса в общежитието на трети август.
Веждата му леко се повдига.
– Спечелила си стипендия?
– Да.
– За какво?
– Волейбол.
Очите му бавно обхождат тялото ми. Не съблазнително, а любопитно.
– Мога да го разбера. Каква част от това е тайна? – додава, когато очите му срещат моите.
– Всичко. Не съм казала на никого. Дори на баща ми.
– Собственият ти баща не знае, че си получила стипендия?
– Не.
– Защо не си му казала?
– Защото това ще го накара да се почувства, все едно е направил нещо правилно. А аз трябваше усилено да се трудя за стипендията, защото той направи всичко погрешно.
Самсон кимва, сякаш да наблегне на думите ми. Отвръщам поглед, защото за миг цялото ми тяло се сгорещява, когато прекалено дълго се взирам в него. Страхувам се, че е очевидно.
– Волейболът твоята страст ли е?
Въпросът му ме кара да се замисля. Никой досега не ме е питал за това.
– Не. Ако трябва да съм честна, не ми доставя кой знае какво удоволствие.
– Защо не?
– Работих много, защото знаех, че това е единственият ми начин да се измъкна от града, в който съм отраснала. Но никой никога не е идвал да наблюдава играта ми, затова всъщност спортът започна да ми действа потискащо. Всичките ми останали съотборнички имаха родители, които идваха на всеки мач и ги окуражаваха и подкрепяха. Аз никога нямах никого и мисля, че това ми попречи да обичам волейбола, както би трябвало. – Въздъхвам и издавам още от мислите си: – Понякога се чудя дали постъпвам правилно, като отдавам още четири години от живота си на този спорт. Да бъда в един отбор с хора, чийто живот е толкова различен от моя, понякога ме кара да се чувствам още по-самотна, отколкото ако не бях част от отбора.
– Не се вълнуваш, че ще заминеш?
Свивам рамене.
– Горда съм от себе си, задето спечелих стипендията. И се вълнувах, че ще се махна от Кентъки. Но сега, след като съм тук и за пръв път от години си почивам от волейбола, не мисля, че ми липсва. Започвам да се чудя дали не е по-добре да остана тук и да си намеря работа. Може би не е зле да имам една свободна година.
Изричам последното с отсянка на сарказъм, но идеята започва да ми се струва привлекателна. През последните няколко години си скъсах задника от работа, за да напусна завинаги Кентъки. Сега, когато вече не съм там, имам чувството, че се нуждая от малко почивка. Да преосмисля целите и бъдещия си живот.
– Обмисляш да се откажеш от стипендията за едно страхотно училище само защото спортът, благодарение на който си я спечелила, понякога те заставя да се чувстваш самотна?