– Мисля, че каза, че сърцето ти никога не е било разбивано.
– Не е. Не беше от този тип преживяване.
Той ме стрелва косо с поглед, чакайки да продължа. Няма начин това да се случи.
– Той насилил ли те е да направиш нещо, което не си искала? Челюстта му се стяга, когато задава въпроса, като че ли е
гневен заради мен.
– Не – бързо отговарям, за да го накарам да избие тази мисъл от главата си.
Ала после се замислям за живота си в Кентъки и времето, прекарано с Дакота. Сега, когато вече не съм в онази ситуация, гледам различно на нея.
Дакота никога не ме е насилвал за каквото и да било. Но със сигурност не бе улеснил нещата за мен. В нито едно отношение не сме били равни, когато е ставало въпрос кой да се възползва от случилото се.
Споменът за миналото пробужда тъмни мисли в мен. Тъмни чувства. Сълзите запарват в очите ми и когато дълбоко поемам дъх, за да ги възпра, Самсон забелязва. Извръща се и обляга гръб на перилото, за да може по-добре да вижда лицето ми.
– Какво ти се е случило, Бея?
Засмивам се, защото е нелепо дори да мисля за това точно сега. През по-голямата част от времето успявам изобщо да не мисля за това. Усещам как една сълза се търкулва по бузата ми и припряно я избърсвам.
– Това не е честно – прошепвам.
– Кое?
– Защо отговарям на всеки въпрос, който ми задаваш?
– Не си длъжна да ми казваш какво се е случило.
Поглеждам го в очите.
– Обаче искам.
– Тогава ми кажи – нежно ме подканя той.
Очите ми се стрелкат наоколо само за да не са насочени към него. Поглеждам покрива на верандата, после пода, сетне океана над рамото на Самсон.
– Казваше се Дакота – подхващам. – Бях на петнайсет. Осми клас в гимназията. Той беше в последния. Момче, с което всяко момиче в гимназията искаше да излиза. Момчето, на което всички останали момчета искаха да приличат. Като всички останали момичета, и аз бях малко влюбена в него. Не беше нищо сериозно. Но една вечер той ме видя да се прибирам у дома след волейболен мач и ми предложи да ме закара. Отказах му, защото ме беше срам, че ще види къде живея, макар че всички знаеха. Както и да е, той ме убеди да се кача в пикапа му.
Някак си се осмелих да срещна отново погледа на Самсон. Челюстта му отново се бе сковала, сякаш очакваше историята да продължи така, както бе предположил преди малко. Но не е така.
Не знам защо му разказвам всичко това. Може би подсъзнателно се надявам, че след като я чуе, ще ме остави на спокойствие през останалата част от лятото и аз няма постоянно да се разсейвам с мисли за него.
Или може би се надявам, че той ще ми каже, че съм постъпила правилно.
– Той потегли към дома ми и през следващия половин час двамата разговаряхме. Остави ме на алеята отпред. Държа се без предубеждение, просто ме слушаше. Говорихме за музика и волейбол, а той сподели, че ненавижда това, че е син на шефа на полицията. А после... ме целуна. Беше съвършено. За миг си помислих, че може би нещата, които съм предполагала, че другите хора си мислят за мен, не бяха верни.
Самсон повдига вежди.
– Защо само за миг? Какво се случи, след като той те целуна? Усмихвам се, но не защото споменът е приятен. Усмихвам се, защото споменът ме кара да се чувствам глупава и невежа. Като че ли би трябвало да го очаквам.
– Той извади две банкноти по двайсет долара от портфейла си и ми ги подаде. После свали ципа на дънките си.
Лицето на Самсон е лишено от всякакви емоции. Повечето хора биха предположили, че това е краят на историята. Биха предположили, че съм хвърлила парите в лицето на Дакота и съм слязла от пикапа. Но по начина, по който Самсон ме гледа, разбирам, че той знае точно как завършва тази история.
Скръствам ръце пред гърдите си.
– Четиресет долара са много пари – казвам и още една сълза се търкулва по бузата ми. В последната минута се отклонява и пада върху устната ми. Усещам вкуса на солта, когато я избърсвам. – След това ме караше до вкъщи поне веднъж месечно. Никога не ме заговори пред хората. Но аз и не го очаквах. Не бях такова момиче, с което можеше да се фука из града. Бях такова момиче, за което не би казал дори на най-близките си приятели.
Искам Самсон да каже нещо, но той само се взира в мен, затова продължавам да бъбря:
– Така че да отговоря на въпроса ти. Не, той не ме е насилвал да правя каквото и да било. И за да съм честна, той никога не ми го е натяквал. Всъщност беше свестен тип в сравнение...
Самсон веднага ме прекъсва.
– Ти си била на петнайсет, когато това се е случило, Бея. Не наричай този тип свестен.
Останалата част от изречението ми засяда в гърлото ми и аз го преглъщам.