– Един свестен мъж щеше да предложи пари, без да очаква нищо в замяна. Това, което той е сторил, е било просто... – Самсон изглежда изпълнен с отвращение. Не съм сигурна дали това отвращение е насочено към Дакота, или към мен. Той разстроено прокарва треперещата си ръка през косата. – Онзи ден на ферибота, когато ти подадох пари... за това си помислила...
– Да – тихо отронвам.
– Знаеш, че нямах такова намерение, нали?
Кимвам.
– Сега вече го знам. Но дори и знаейки, че... при все това се изплаших, когато ме целуна. Затова излязох навън. Боях се, че ще ме погледнеш така, както тогава Дакота ме погледна. Предпочитам изобщо да не ме целуват, отколкото отново да се почувствам толкова жалка и евтина.
– Целунах те, защото те харесвам.
Запитвам се доколко е вярно това. Дали думите му са истина, или просто са подходящи? Дали и преди ги е изричал?
– Ти харесваш и Кейдънс, нали? – питам го. – Както и всички други момичета, с които си се натискал?
Не се опитвам да се заяждам. Наистина съм любопитна. Какво изпитват хората като него, когато толкова често целуват други?
Самсон като че ли не се засяга от въпроса ми, но ми се струва, че му става неловко. За секунди застива.
– Изпитвам привличане към тях. Но с теб е различно. Това е съвсем друг вид привличане.
– По-добро или по-лошо?
Той за миг се замисля над думите ми, после изрича:
– По-плашещо.
Изсмивам се кратко. Вероятно не би трябвало да го възприемам като комплимент, но го правя, защото това означава, че той също вкусва от моя собствен страх, когато сме заедно.
– Мислиш ли, че момичетата, с които се натискаш, изпитват удоволствие да бъдат с теб? – питам. – Какво получават те от една свалка за уикенда?
Същото, което аз получавам от тях.
– Което е?
Сега Самсон определено се чувства неудобно.
Въздъхва и отново се навежда през перилото.
– Не ти ли хареса, когато преди малко те целунах?
– Хареса ми – признавам. – Но в същото време не ми хареса.
Неосъдителното му присъствие ми действа успокояващо, ала в същото време е объркващо, защото, ако се чувствам удобно с него и той ме привлича, защо ме бе обзела паника, когато започна да ме целува?
– Дакота ти е отнел нещо, на което би трябвало да се наслаждаваш, и това те заставя да се срамуваш. Не е така с всички момичета. Момичетата, с които съм бил... те се наслаждават колкото мен. Ако не беше така, аз нямаше да позволя това да се случи.
– И аз донякъде се наслаждавах – признавам. – Но не през цялото време. Ала вината очевидно не е твоя.
– Нито пък е твоя – контрира той. – Освен това повече няма да те целуна. Не и докато ти не ме помолиш.
Нищо не казвам. Не разбирам защо това ми се струва едновременно като наказание и като кавалерски дар.
Той нежно се усмихва.
– Няма да те целувам, няма да те прегръщам, нито ще те убеждавам да влезеш отново в океана.
– Мили боже, аз съм страхотно забавна! – възкликвам и извъртам очи.
– Навярно си. По дяволите, може би аз също съм. Ние вероятно сме прекалено обременени, за да знаем какви сме в действителност, когато не сме под напрежение.
Кимвам в знак на пълно съгласие.
– Сара и Маркос са забавни. Но аз и ти? Ние сме просто... потискащи.
Самсон се смее.
– Не сме потискащи. Ние сме дълбоки. Има разлика.
– Щом така казваш.
Не проумявам как успяваме да завършим тази вечер и този разговор и двамата усмихнати. Но се боя, че ако сега не си тръгна, единият от нас ще каже нещо, което ще развали момента. Отстъпвам крачка назад от него.
– Утре ще се видим, нали?
Усмивката му се стопява.
– Да. Лека нощ, Бея.
– Лека нощ.
Отдалечавам се от него и се насочвам към стълбите. Пепър Джак Чийз се надига и ме следва надолу по стъпалата. Когато стигаме до приземното ниво на нашата къща, се обръщам и поглеждам към него. Самсон още не е влязъл вътре. Стои облегнат на перилото и ме наблюдава. Правя заднешком няколко крачки, докато влизам под къщата и повече не мога да го виждам.
Когато той изчезва от погледа ми, се облягам на една от колоните, затварям очи и прокарвам длани по лицето си. Невъзможно е да бъда през цялото лято близо до него и да не пожелая той да ме вкусва. Ала също така нямам желание да бъда вкусвана от някого, с когото накрая ще трябва да се сбогувам.
Понякога може и да се чувствам непобедима, но не съм Жената чудо.
* * *
Алана е будна и е в кухнята, когато влизам в къщата. Стои до плота, наведена над купа със сладолед. Вади лъжицата от устата си и ми се усмихва.
– По-добре ли се чувстваш?
– Да. Благодаря.
– Ами Самсон? Той добре ли е?
Кимам.
– Той е добре. Каза, че татко не го е ударил толкова силно.