– Черно ли го пиеш?
– Не. С колкото може повече сметана и захар.
Сядам на един от столовете до барплота, докато баща ми приготвя кафето.
– Не знам какво да мисля за случилото се току-що – казва той и плъзга чашата към мен.
Взирам се в кафето, докато отпивам от течността, за да не гледам баща си. Оставям чашата върху плота и обвивам ръце около нея.
– Не те лъжа. Той не е прекарал нощта тук.
– Засега. И аз съм бил тийнейджър. Балконът на спалнята му е само на метър от твоя. Днес може само да сте гледали изгрева, но ти си тук за цялото лято. Алана и аз не позволяваме на Сара да прекарва нощта с момчета. Справедливо е същите правила да важат и за теб.
– Добре – кимвам.
Баща ми ме поглежда така, сякаш не е сигурен дали се съгласявам, за да го успокоя, или наистина приемам условието.
Обляга се на плота и отпива глътка от кафето си.
– Винаги ли се събуждаш толкова рано?
– Не. Самсон е искал да видя изгрева, затова е включил алармата на телефона ми.
Баща ми махва към вратата, през която преди малко Самсон бе излязъл.
– Значи, той... вие двамата излизате заедно?
– Не. През август се местя да живея в Пенсилвания, затова не искам да имам гадже.
Той присвива очи насреща ми.
– Пенсилвания?
Мамка му.
Изплъзна ми се.
Тутакси свеждам погледа си към кафето. Гърлото ми се стяга от притеснение. Бавно издишвам.
– Да – промърморвам и не казвам нищо повече.
Може би той няма да продължи да ме разпитва.
– Защо се местиш да живееш в Пенсилвания? Кога си го решила? Защо в Пенсилвания?
Стискам още по-силно чашата си.
– Смятах да ти кажа. Просто... изчаквах подходящия момент. – Лъжа. Нямах намерение да му казвам, но сега нямам избор. – Спечелих волейболна стипендия за Държавния университет в Пенсилвания.
Баща ми безизразно се взира в мен. Няма изненада, нито вълнение, нито гняв. Просто празен, неразгадаем поглед, преди да каже:
– Сериозно ли говориш?
Кимвам.
– Да. Пълна стипендия. Заминавам на трети август.
Изражението му продължава да е безизразно.
– Кога го научи?
Преглъщам и бавно отпивам от кафето, опитвайки се да реша дали да му кажа истината. Това може да го ядоса.
– Миналата година.
Той се задавя.
Изглежда слисан. Или обиден. Не мога да преценя.
Бавно се отдалечава от плота и отива до прозорците. Застава с гръб към мен, загледан в океана. Остава смълчан половин минута, преди отново да се извърне към мен.
– Защо не си ми казала?
– Не знам.
– Бея, това е много важно. – Сега пристъпва към мен. – Би трябвало да ми кажеш. – Спира, преди да стигне до мен. Усещам объркването му. – Щом миналата година си спечелила пълна стипендия, защо майка ти ми каза, че трябва да плати таксата за държавния колеж?
Издишам дълбоко и здраво стискам тила си. Подпирам лакти на плота, за да спечеля няколко секунди, докато измисля какво да му отговоря.
– Бея? – подканва ме той.
Клатя глава, имам нужда той да замълчи за малко. Хващам се за челото.
– Тя те е излъгала. – Изправям се и занасям чашата си в мивката. – Въобще нямах представа, че ти е поискала пари за таксата. Тя също не знаеше за стипендията, но мога да те уверя, че каквото и да си ѝ изпратил, никога не е стигнало до мен.
Изливам кафето в мивката и изплаквам чашата. Когато се извръщам с лице към него, той изглежда разочарован. Объркан. Отваря уста, сякаш иска да каже нещо, но после я затваря и само поклаща глава.
Сигурна съм, че много му се насъбра. Ние не говорим за майка ми. Това навярно е първият път, когато му казвам лоши неща за нея. И въпреки че бих искала да му споделя каква ужасна майка беше тя, часът е едва шест и половина сутринта и точно сега не желая да водя такъв разговор.
– Връщам се в леглото – заявявам и се насочвам към стълбището.
– Бея, почакай.
Спирам на второто стъпало и бавно се извръщам към него. Той стои с ръце на кръста и напрегнато се взира в мен.
– Гордея се с теб.
Кимвам, но щом се обръщам и отново поемам нагоре по стълбата, усещам как ме обзема гняв.
Не искам той да се гордее с мен.
Именно заради това не му казах.
И макар че сега той се старае да се сближи с мен, не мога да потисна негодуванието си, че през по-голямата част от живота ми не е бил с мен.
Няма да позволя да се почувствам добре от думите му, нито ще позволя те да послужат като извинение за закъснялата му проява на бащинство.
Разбира се, че се гордееш с мен, Брайън. Но би трябвало единствено да се гордееш с мен, задето като по чудо оцелях през детството си само благодарение на собствените си сили.
14