– Баща ми ѝ праща пари за наема. Как така сме закъснели с три месеца?
– Майка ти ми каза, че е спрял да ѝ изпраща чекове преди няколко месеца. Семейство Реналдо си търсят по-голямо жилище, така че възнамерявам да им позволя да се преместят в...
– Ти си мръсник, Гари Шелби.
Гари свива рамене.
– Това е бизнес. Вече ѝ изпратих две предупреждения. Сигурен съм, че ще намериш къде да отидеш. Не можеш да останеш тук сама, ти си само на шестнайсет.
– Миналата седмица навърших деветнайсет.
– Няма значение, трябва да си на двайсет и една. Това са условията за даване под наем на караваната. Както и редовно да се плаща наемът.
Сигурна съм, че има някаква процедура, преди да се стигне до съдебна заповед за изгонване, но е безсмислено да се боря, след като дори вече не желая да живея тук.
– С колко време разполагам?
– Ще ти дам една седмица.
Една седмица? Имам двайсет и седем долара и нямам абсолютно никъде, никакво място, където да отида.
– Не може ли да остана още два месеца? През август заминавам за колежа.
– Можеше, ако не бяхте закъснели с три месеца за наема. Но така ще станат пет месеца, а аз не мога да си позволя някой да живее тук почти половин година безплатно.
– Ти си такъв мръсник – промърморвам под нос.
– Вече се разбрахме за това.
Мислено прехвърлям списъка с приятелки, при които бих могла да живея през следващите два месеца, но Натали замина за колежа в деня след като се дипломирахме, за да започне предварителните летни курсове. Останалите от приятелките ми или прекъснаха обучението си и са на път да се превърнат в следващата Джанин, или семействата им няма да позволят да живея с тях.
Остава Бека, но тя има противен втори баща. Бих предпочела да живея с Гари, отколкото да бъда близо до онзи мъж.
Изборът ми се свежда до една последна възможност.
– Трябва да използвам телефона ти.
– Стана късно – заявява той. – Можеш да го използваш утре.
Профучавам покрай него и затрополявам надолу по стъпалата.
– Тогава и ти трябваше да почакаш до утре, за да ми кажеш, че съм бездомна, Гари!
Вървя под дъжда право към дома му. Гари е единственият в парка за каравани, който има стационарен телефон, и след като повечето от нас тук сме прекалено бедни, за да имаме мобилни телефони, всички използват телефона на Гари. При условие че не са закъснели с наема и не се стараят да го избягват.
Изминала е почти година, откакто за последен път се обадих на баща си, но все още помня номера му. Това е номер на мобилен телефон, който той има вече от осем години. Баща ми звъни в работата ми веднъж в месеца, но в повечето случаи аз избягвам обаждането му. Няма какво много да си кажа с един мъж, когото едва познавам, затова предпочитам да не му казвам лъжи като: „Мама е добре. Училището е добре. Всичко в работата е наред. Животът е супер“.
Преглъщам гордостта си, заседнала като голяма твърда буца на гърлото ми, и набирам номера му. Очаквам да се свържа с гласова поща, но баща ми вдига на второто позвъняване.
– Брайън Грим слуша.
Гласът му е дрезгав. Събудила съм го.
Прокашлям се.
– Ъ. Здрасти, татко.
– Бея? – Той звучи доста по-събуден и разтревожен, когато разбира, че съм аз. – Какво има? Всичко наред ли е?
Джанин умря е на върха на езика ми, но изглежда, не мога да изрека думите. Той едва познава майка ми. Изминало е толкова дълго време, откакто той е бил в Кентъки; последния път, когато я е видял, тя все още е била хубава и не е приличала на препъващ се скелет с празен поглед.
– Аха. Добре съм – лъжа аз.
Толкова е странно да го уведомя, че е умряла, по телефона. Ще почакам и лично ще му го кажа.
– Защо се обаждаш толкова късно? Какво е станало?
– Работя втора смяна и ми е трудно да се добера до телефона.
– Точно заради това ти изпратих мобилен телефон.
Той ми е изпратил мобилен телефон? Дори не си давам труд да го питам за това. Сигурна съм, че майка ми го е продала за наркотика, който сега е замръзнал във вените ѝ.
– Слушай – подхващам, – знам, че мина доста време, но се чудех дали не мога да ти дойда на гости, преди да започна занятията в колежа.
– Разбира се – отвръща той без колебание. – Назови деня и аз ще ти изпратя билет за самолета.
Поглеждам към Гари. Той е само на няколко крачки и зяпа гърдите ми, затова се извръщам от него.
– Надявах се, че мога да дойда утре.
От другата страна на линията се възцарява мълчание, сякаш той става от леглото.
– Утре? Сигурна ли си, че си добре, Бея?
Отмятам глава и затварям очи, докато отново го лъжа: