– Тя го шамароса – шепне Сара. – Какво ѝ каза? – пита тя, когато Самсон стига до шезлонга си.
– Не беше нещо, което искаше да чуе.
– Нима просто я разкара? – обажда се Бо. – Защо, по дяволите, го направи? Тя е много секси.
Самсон поглежда Бо с безучастно изражение. Махва в посоката, в която току-що с гневна крачка се е отдалечила Кейдънс.
– Тя е свободна, Бо. Можеш да ѝ се пуснеш.
Бо клати глава.
– Не, интересува ме само това пиленце тук – отвръща и сочи с ръка към мен.
– Това няма да го бъде, Бо – срязвам го аз.
Бо ми се ухилва. Не проумявам как равнодушният ми отказ го кара да си въобразява, че зад думите ми има скрита подкана. Той става и сграбчва ръката ми. Опитва се да ме издърпа от шезлонга, но аз не помръдвам.
– Ела да поплуваш с мен – предлага ми нахалникът.
Поклащам глава.
– Вече два пъти ти казах „не“.
Той отново се опитва да ме издърпа, но аз го ритвам в коляното точно когато Самсон скача от своя шезлонг и притичва до нас. Застава помежду ни с лице към Бо.
– Тя каза „не“.
Бо поглежда към Самсон, после зад гърба му към мен. Размахва пръст между нас.
– О. Загрях. Вие вече сте двойка.
– Това няма нищо общо с мен – възразява Самсон. – Чух как тя няколко пъти те помоли да я оставиш на спокойствие. Крайно време е да проумееш намека.
Самсон е разгневен. Не знам дали яростта му се дължи на ревност, или на простия факт, че Бо е нагъл тъпанар.
Очаквам това да е краят на спречкването, но Бо очевидно не е свикнал да му крещят. Замахва към Самсон и го удря в лицето. После свива юмруци, сякаш е готов за бой, но Самсон само опипва челюстта си и напрегнато се взира в Бо.
– По дяволите, ти сериозно ли?
– Да, аз съм дяволски сериозен – отвръща Бо, все още в бойна готовност.
Сега става и Маркос, готов да защити Самсон, който обаче, изглежда, няма никакво намерение да играе по свирката на Бо.
– Върви си у дома, Бо – казва Маркос, заставайки между Бо и Самсон.
Бо поглежда към Маркос.
– Как се казва „задник“ на мексикански?
Единственото, което мразя повече от надут гадняр, е надут гадняр расист.
– Езикът е испански, а не мексикански – уточнявам. – И според мен Бо е правилният превод на „задник“.
При думите ми Самсон леко се засмива, което вбесява Бо.
– Майната ти, малък богат келеш! Всички вървете в ада!
Лицето на Бо е зачервено от гняв.
– Ние сме в ада всеки път, когато се появиш – спокойно подхвърля Сара.
Бо сочи към Сара.
– Майната ти! – Сега сочи към мен. – И на теб майната ти!
Предполагам, че това преля чашата на Самсоновото търпение. Той не удря Бо, но го връхлита толкова бързо, че Бо рязко отскача назад. След което Бо се завърта на пети, сграбчва нещата си от шезлонга и изчезва.
Прекрасна гледка.
Самсон се отпуска на шезлонга и отново опипва челюстта си.
– Откакто ти се появи тук, веднъж бях шамаросан от момиче и ударен от двама мъже в лицето.
– Тогава престани да ме защитаваш.
Самсон леко ми се усмихва, сякаш ми казва: Тая няма да я бъде.
– Кървиш. – Грабвам една кърпа и избърсвам брадичката му. Има малка резка върху челюстта. Бо навярно е носил пръстен. – Трябва да се сложи лепенка.
Очите на Самсон се променят, когато вперва поглед в мен.
– Имам у дома.
Става от шезлонга, заобикаля огъня и се запътва към къщата си.
Дори не ме поканва да го придружа, нито ме изчаква, но съдейки по изражението му, иска да го последвам. Притискам длан към шията си, усещайки как кожата ми пламва. Изправям се. Преди да тръгна, поглеждам към Сара.
– Не забравяй – прошепва тя. – Знакът. „Дай пет“.
Засмивам се и поемам след Самсон към дома му. Той е на няколко метра пред мен, но когато влиза вътре, оставя вратата отворена. Знае, че го следвам.
Щом изкачвам последното стъпало, издишвам дълбоко, опитвайки се да се успокоя. Не знам защо съм нервна. Нали снощи се целунахме. Най-трудното е зад гърба ни.
Пристъпвам вътре и затварям вратата. Самсон е до мивката и мокри салфетка. Влизам в кухнята и забелязвам, че той не е включил нито една лампа. Единствената светлина идва от дългата лампа под горните кухненски шкафове и лунната светлина, струяща през прозорците.
Облягам се на плота, за да погледна раната му. Той накланя глава, за да виждам по-добре.
– Още ли кърви? – пита.
– Малко.
Отдръпвам се и го наблюдавам, докато отново притиска влажната кърпа към брадичката си.
– Нямам никакви лепенки – изрича Самсон. – Излъгах.
– Знам – кимвам. – Нямаш нищо в тази къща.
Устата му се извива, като че ли иска да се усмихне, ала сякаш някаква тежест помрачава усмивката му. Каквато и да е тази тежест, потиска и мен.