Той отдръпва кърпата, захвърля я и с две ръце сграбчва ръба на плота, все едно иска да се възпре.
Няма да направи първата стъпка, колкото и да изглежда, че го желае. А въпреки че съм изнервена, аз искам да се насладя на цяла целувка от него, от начало до край.
Взорът на Самсон е като магнит, притегля ме към него. Пристъпвам по-близо, движенията ми са плахи. Независимо колко притеснена изглеждам, той не помръдва. Просто чака. Сърцето ми лудешки блъска в гърдите; и на двамата ни е ясно, че аз ще го целуна.
Чувството от снощи е различно. Струва ми се много по-значително, след като и двамата сме прекарали деня в мисли за това и очевидно сме стигнали до заключението, че и двамата искаме отново да се случи.
Погледите ни се срещат, когато се повдигам на пръсти и леко докосвам с устни неговите. Той поема дъх, докато устата ми е притисната към неговата, сякаш призовава цялото търпение, което вече го е напуснало.
Леко се отдръпвам, имам нужда да видя реакцията му. Прикованият му поглед и разтворените устни са обещание за това, което може да последва. Нямам желание отново да избягам от тази кухня, след като през последните двайсет и четири часа съжалявах за вчерашната си глупост.
Самсон скланя чело към моето. Стисвам очи, когато ръката му се обвива около тила ми. Челото му остава притиснато в моето и аз си представям, че и неговите очи са затворени. Той като че ли иска да бъде близо до мен, ала знае, че не може да ме прегърне и не е сигурен дали трябва да ме целуне.
Инстинктивно отмятам глава назад, жадувайки отново да почувствам устните му върху своите. Той приема мълчаливата покана, като първо целува ъгълчето на устата ми, а после средата. Издиша пресекливо, все едно се наслаждава на това, което предстои.
Ръката му, заровена в косата ми, накланя още повече главата ми и сетне той уверено ме целува.
Целувката е бавна и дълбока, сякаш той може да не оцелее, ако не погълне поне частица от душата ми с нея. Има вкус на солена вода, а кръвта ми е като море, бушуващо и пенещо се във вените ми.
Искам да живея с това чувство. Да заспивам с него. Да се събуждам с него.
Не искам целувката да свършва, но когато той я забавя, това ми харесва. Постепенно, внимателно, с усилие, все едно е влак, който спира.
Вече не се целуваме и той ме пуска, но аз не се отдръпвам. Продължавам да се притискам към него, но пръстите му са се вкопчили в ръба на плота, вместо в мен. Доволна съм, че в момента ръцете му не са обвити около мен.
Вече доказах, че тази вечер мога да се справя с целуването. Но мисля, че все още не съм готова да бъда прегръщана, а и той вече знае как се чувствам за това.
Отново притискам чело в рамото му и затварям очи.
Чувам дишането му, накъсано и дълбоко, когато той едва-едва отпуска глава върху моята.
Двамата оставаме така задълго и аз не знам какво да усещам или да мисля. Не знам дали е нормално да се чувстваш със стотици килограми по-тежък, след като целунеш някого.
Струва ми се, че правя всичко това погрешно, ала в същото време имам чувството, че може би Самсон и аз сме единствените хора на този свят, които го правят правилно.
– Бея – прошепва той.
Устните му докосват ухото ми и кожата на шията и ръцете ми настръхва. Челото ми остава притиснато в неговото, а очите ми са затворени.
– Какво?
Настъпва тишина, която изглежда по-дълга, отколкото в действителност е.
– Аз заминавам през август.
Не знам какво да отговоря. Това са само четири думи, но той е прокарал много дълбока черта в пясъка с тези четири думи. Черта, до която знаех, че накрая ще стигнем.
– Аз също – казвам.
Повдигам глава и погледът ми е привлечен от медальона му. Докосвам го, прокарвам пръсти по дървото. Той се взира в мен, сякаш отново иска да ме целуне. Тази вечер съм ненаситна – бих могла да се целувам до самозабрава. Този път не изпитвам лоши чувства. Всичко е хубаво, но смразяващо. Все едно ме е целунал наопаки, отвътре навън – по същия начин, както понякога си мисля, че ме гледа. Като че ли ме вижда отвътре, преди да забележи какво има отвън.
Самсон повдига брадичката ми с пръст и отново впива устни в моите, този път с отворени очи, изпива ме докрай. Отдръпва се, но не много надалече. Щом заговаря, думите сякаш се стичат в устата ми:
– Ако направим това, оставаме на плиткото.
Кимвам, но после тръсвам глава. Не съм сигурна дали съм съгласна, или не.
– Какво имаш предвид с това, че оставаме на „плиткото“?
Погледът му съответства на тежестта, стягаща гърдите ми. Плъзга език по горната си устна, сякаш се чуди как да разясни мислите си, без да нарани чувствата ми.