Обичам да се целувам със Самсон. Обичам да прекарвам време с него. Но не ми харесва идеята да споделям нещо толкова интимно с човек, който не желае да сподели с мен повече от няколко седмици от живота си.
Ръцете му се отпускат върху бедрата ми, както го бях научила през последните няколко дни. Той ме целува по брадичката, после отстрани по главата.
– Трябва да тръгвам – казва. – Днес ме чака много работа.
Самсон всеки ден прави нещо различно. Помага на някого да поправи покрива, възстановява разрушена дюна. Повечето от тези дейности изглеждат доста трудоемки. А аз дори не съм сигурна, че той изобщо взема пари за това, което върши.
Плъзвам се от коленете му и го наблюдавам, докато отива към стълбата.
Той не ме поглежда, докато слиза, и изчезва. Подпирам глава на облегалката на стола и лапвам едно зърно грозде.
Сигурна съм, че той иска от мен по-голяма физическа близост, но не мога да му дам повече, ако настоява да „останем на плиткото“. Да ме прегръща и да ме държи, за него може да са плитки води, ала за мен тези неща са дълбоко заровени, все едно в Марианската падина6.
По-скоро бих правила случаен секс за една нощ, отколкото да му позволя да ме прегърне.
Вероятно това е доказателство, че някъде дълбоко в мен има нещо сбъркано, което трябва да бъде излекувано от терапевт. Но както и да е.
Океанската терапия досега върши чудеса с мен, при това безплатно.
* * *
„Уединено“ беше слабо казано.
Самсон ме отведе толкова далече по плажа, че наоколо вече нямаше скупчени къщи. Постройки се срещат рядко, доста раздалечени помежду си. Няма хора. Зад нас са дюните, а пред нас – океанът. Ако трябваше да избера място, където да си построя къща, то щеше да е точно тук.
– Защо няма много къщи тук? Да не би водата прекалено лесно да залива всичко наоколо?
– Преди тук имаше много къщи. Но ураганът Айк помете всичко.
Самсон отпива от шишето с вода. Донесъл е сандвичи, вода и одеяло. Той смята това за първата ни официална среща, тъй като излизанията със Сара и Маркос не се броят. Дори дойде у дома, за да ме вземе с голф количката.
– Мислиш ли, че някога ще бъде същото, както преди урагана?
Той свива рамене.
– Може би няма да е както преди. При възстановяването на щетите от урагана целият полуостров бе облагороден и тук идват все по-заможни хора. Сега процъфтява много повече, отколкото съм очаквал. Обаче процесът още не е завършил. Ще са нужни още няколко години, за да се доближи до това, което беше преди урагана. – Сочи мястото зад нас. – Ето там намерих лодката на Рейк. Тук не е разчиствано много след урагана.
Давам къшей хляб на Пий Джей. Той беше отзад в голф количката, докато пътувахме дотук.
– Мислиш ли, че това куче е принадлежало на някого от хората, чиито къщи са били пометени от урагана?
– Мисля, че ти си единствената личност, на която някога е принадлежало.
Усмихвам се на думите му, макар да знам, че не съм първият човек, когото Пий Джей някога е обичал. Той се подчинява на заповеди, като че ли някой го е обучавал в миналото.
Винаги съм искала да имам куче, но никога не съм разполагала с достатъчно храна, за да си го позволя. Грижила съм се за бездомни кучета, но накрая те ме изоставяха заради други семейства, които ги хранеха по-често.
– Какво ще правиш с него през август? – пита Самсон и се навежда, за да почеше Пий Джей по главата.
– Не знам. Опитвам се да не мисля за това.
Погледите ни се срещат за миг и сякаш си обменяме мисли. Какво ще правя с кучето?
Какво ще правим с нас?
Какво ще изпитаме на сбогуване?
Самсон се изляга на пясъка. Аз седя с кръстосани крака, затова той отпуска глава в скута ми и замислено се взира в мен. Заравям ръка в косата му, опитвайки се да не мисля за нищо друго, освен за настоящия момент.
– Какво мислят другите хора за теб? – пита той.
– Това е странен въпрос.
Самсон очаквателно ме гледа, все едно не му пука, че въпросът е странен. Засмивам се и зарейвам поглед към водата, докато отвръщам:
– Аз не съм кротка, затова понякога поведението ми може погрешно да се изтълкува като злобно. Но у дома ме слагаха в един кюп с майка ми. Когато те съдят според човека, който те е отгледал, тази преценка не може да бъде обективна. Или се оставяш на течението и ставаш такъв, за какъвто останалите те мислят, или се съпротивляваш срещу това с всички сили. – Свеждам поглед към него. – А ти какво смяташ, че другите хора мислят за теб?
– Не смятам, че хората въобще мислят за мен.