– Да. Джанин просто има нужда от малко... почивка. А и ти ми липсваш.
Той не ми липсва. Аз почти не го познавам. Но съм готова да кажа всичко, само час по-скоро да се махна от тук.
По линията се чува потракване на клавиши, сякаш баща ми пише на клавиатурата на компютър. Мърмори часове и имена на авиокомпании.
– Мога да ти взема билет за полета на „Юнайтед“ до Хюстън за утре сутринта. Ще трябва да бъдеш на летището след пет часа. Колко дни искаш да останеш?
– Хюстън? Защо Хюстън?
– Сега живея в Тексас. Вече стана година и половина.
Това навярно е нещо, което една дъщеря би трябвало да знае за баща си. Поне телефонният му номер беше същият.
– О. Да, забравих. – Стискам тила си. – Може ли засега просто да ми купиш еднопосочен билет? Не съм сигурна колко дълго ще остана. Може би няколко седмици.
– Добре, ще го купя сега. Просто намери утре сутринта служителя на „Юнайтед“ на летището и той ще ти разпечата бордната карта. Ще те чакам до багажната лента, когато се приземиш.
– Благодаря.
Приключвам разговора, преди той да успее да каже още нещо. Когато се обръщам, Гари сочи с палец към вратата.
– Аз мога да те закарам до летището – заявява той. – Обаче ще трябва да си платиш.
Ухилва се и начинът, по който извива устните си, кара стомаха ми да се преобърне. Когато Гари Шелби предлага да направи услуга на жена, тя не е срещу пари.
И ако трябва да разменям услуги с някого, за да ме закара до летището, предпочитам да е Дакота, отколкото Гари Шелби.
Свикнала съм с Дакота. Колкото и да го презирам, на него може да се разчита.
Вдигам отново слушалката и набирам номера на Дакота. Баща ми каза, че трябва да съм на летището след пет часа, но ако чакам, докато Дакота заспи, той може да не вдигне телефона. Трябва да се добера до там, докато все още имам възможност.
Въздъхвам облекчено, когато Дакота отговаря на обаждането. Звучи полусънено.
– Да?
– Здрасти. Нуждая се от услуга.
Настъпва тишина за няколко секунди, преди Дакота да каже:
– Наистина ли, Бея? Средата на нощта е.
Той дори не пита от какво имам нужда, нито дали съм добре. Мигом се ядосва. Трябваше да сложа край на това помежду ни още веднага, когато започна.
Прокашлям се.
– Трябва да ме закараш до летището.
Чувам как Дакота въздиша, сякаш съм нещо досадно за него. Знам, че не съм. Може и да не съм нещо повече от сделка за него, но съм сделка, на която той, изглежда, не може да се насити.
Чувам как леглото му проскърцва, когато сяда.
– Нямам никакви пари.
– Аз не... не ти се обаждам заради това. Трябва да ме закараш до летището. Моля те.
Дакота изпъшква, после казва:
– Дай ми половин час.
Затваря, аз също.
Минавам покрай Гари, като се старая да затръшна мрежестата врата, когато напускам дома му.
През годините се научих да не се доверявам на мъжете. Повечето от тези, с които съм имала работа, са като Гари Шелби. Бъз е свестен, но не мога да подмина това, че е създал Дакота. А Дакота е само по-добре изглеждащ и по-млад Гари Шелби.
Чувам, че хората говорят, че има добри мъже, но започвам да си мисля, че това е мит. Мислех, че Дакота е от добрите. Повечето от тях само изглеждат свестни външно, като Дакота, но под всички онези пластове кожа и подкожни тъкани във вените им тече поквара.
Когато се връщам у дома, оглеждам спалнята си, чудейки се дали изобщо има нещо, което бих искала да взема със себе си. Нямам много вещи за опаковане, затова грабвам няколко дрехи за преобличане, четката за коса и четката за зъби. Натъпквам дрехите в найлонови торби, преди да ги сложа в раницата си, за да не се намокрят, в случай че се наложи да стоя под дъжда.
Преди да изляза през вратата, за да чакам Дакота, свалям снимката на майка Тереза от стената. Опитвам се да я набутам в раницата, но не успявам. Грабвам още една найлонова торба, пъхам снимката вътре и излизам с нея от караваната.
2
След една мъртва майка, един престой в Орландо, няколко часа закъснение заради лошо време и аз съм тук.
В Тексас.
Още щом излизам от самолета и пристъпвам върху стълбичката му, усещам как жегата на късния следобед се разтапя и цвърчи върху кожата ми, сякаш съм направена от масло.
Вървя безчувствена и безнадеждна, следвайки знаците към багажната лента, за да се срещна с бащата, от когото съм наследила половината от гените си, но в същото време някак си изобщо не познавам.
Нямам лоши спомени за преживяното с него. Всъщност дните, прекарани с баща ми през лятото, са единствените приятни спомени от моето детство.
Отрицателните ми чувства към него са свързани с това, което не съм преживяла с него. Колкото повече пораствам, толкова по-ясно осъзнавам колко малко усилия бе положил той, за да бъде част от живота ми. Понякога се питам колко ли различна бих била, ако бях прекарала повече време с него, а не с Джанин.