След малко се осмелявам да наруша тишината.
– Самсон?
Той не се извръща с лице към мен. Гласът му е изпълнен с решителност, когато казва:
– Налага се да закараш количката за голф до вашата къща.
– Без теб?
Той кимва, все още загледан в друга посока.
– Ще се срещнем по-късно тази вечер.
– Няма да те оставя тук сам. Много е далече, за да се върнеш пеша в мрака.
Сега той се извръща. Ни най-малко не прилича на човека отпреди десетина минути. Чертите му са като издялани от камък и като че ли нещо в него току-що се е пречупило.
Приближава към мен и обхваща лицето ми в шепи. Очите му са зачервени, сякаш е на ръба да рухне.
– Моля те – промълвява. – Върви. Имам нужда да остана сам. В гласа му се долавя болка. Болка, която не ми е позната. Мъка, която очаквах да изпитвам, след като заварих майка
си мъртва, но вместо това само се почувствах празна и вцепенена.
Нямам представа защо той има нужда да бъде сам, но разбирам, че желанието му да оставя това на него е по-силно от несъгласието ми с него. Затова просто кимвам и гласът ми прозвучава като шепот, когато изричам:
– Добре.
За пръв път в живота си изпитвам отчайваща необходимост да прегърна някого, ала не го правя. Не искам първата ми прегръдка да бъде обвързана с такъв неловък момент. Качвам се в голф количката.
– Вземи Пий Джей със себе си – напомня ми той.
Изчаквам той да изкачи отново дюната и да прибере кучето. Когато се връща с Пий Джей, го оставя на пасажерската седалка. Самсон се хваща за ръба на покрива на количката и произнася с равнодушен тон:
– Всичко с мен ще е наред, Бея. Ще се видим по-късно довечера.
Отдръпва се от количката и се отправя към дюната.
Аз подкарвам към къщи, оставяйки Самсон с нещо, което знам, че той никога няма да ми обясни и навярно никога няма отново да заговори за него.
18
Ясно е, че се тревожа за Самсон. Ала колкото повече седя тук и го чакам, се чудя дали тази тревога трябва да е примесена с гняв.
Не беше честно от негова страна да ме моли да си тръгна, ала изражението в очите му ми подсказа, че да хвърли останките на Рейк в океана за него е много по-важно, отколкото за мен да съобщя в полицията.
В живота си съм виждала някои нередни неща. Да се хвърлят няколко кости в океана, изровени от една дюна, за мен не е чак толкова смущаващо. Не знам какво говори това за мен. Или за Самсон.
Въпреки това аз не съм му ядосана, а загрижена. Стомахът ми е свит на възел от притеснение. Изминаха почти четири часа, отколкото се прибрах у дома. Опитах се да запълня времето с вземане на душ, вечеря и разговори за незначителни неща с баща ми и Алана. Ала мислите ми постоянно се връщат към Самсон, останал сам от другата страна на онази дюна.
Сега седя край лагерния огън и се взирам в тъмната къща на Самсон. Чакам.
– Къде е Самсон? – пита Сара.
Страхотен въпрос.
– Помага на някого. Скоро ще дойде.
Отпивам глътка вода, измивайки лъжата от устата си. Част от мен иска да каже истината на Сара, но знам, че не бива. Как изневиделица ще изтърся: Хей, Сара, в другия край на плажа има човешки останки и Самсон ги изкопа, за да хвърли костите в океана.
Да, тя не би могла да понесе нещо толкова сериозно.
– Е? Как беше целувката? – пита Сара.
Поглеждам я и виждам как се взира в мен с надежда в очите.
Имам чувството, че тя навярно би предпочела да има заварена сестра, с която вечерно време ще си клюкарства, докато си разресват взаимно косите. Тъжно ми с, че няма да я получи. Вместо това се е сдобила с мен. Затворената Бея, която не е никак забавна.
– Целувката всъщност беше някак си потискаща.
– Какво? Защо?
– Не казвам, че беше зле. Той се целува страхотно. Само че Самсон просто... толкова е сериозен през цялото време. Както и аз. Трудно е да споделиш забавление, секси целувка, когато и двамата не сме никак забавни. – Въздъхвам и облягам глава на шезлонга. – Понякога ми се иска повече да приличам на теб.
Сара се смее.
– Ако приличаше на мен, Самсон никога нямаше да те гледа така, както сега.
Думите ѝ ме карат да се усмихна. Може би тя е права. Някои хора просто си пасват. Аз не бих си паснала с Маркос, а тя не би си паснала със Самсон.
Ще ми се само нашите есен и зима да си паснат толкова добре, както нашето лято.
Сара вдига ръце във въздуха, когато мелодията на блутут се сменя с песен, която никога досега не съм чувала.
– Обожавам тази песен!
Тя скача и започва да танцува. Маркос става и се присъединява към нея. Песента не е бавна и те безгрижно подскачат и се въртят наоколо.