Устните ми са разтворени, докато предвкусвам това, което той се кани да направи.
Самсон не откъсва поглед от лицето ми, докато ръката му изчезва между бедрата ми. Извивам гръб и простенвам, а докосването му става още по-настойчиво.
Представях си какво ще изпитам още от нощта, в която той за пръв път ме целуна. Ала действителността надминава най-дръзките ми мечти.
Не е нужно много време, за да реагира цялото ми тяло. Смущаващо бързо започвам да тръпна под пръстите му. Пресягам се към краката му зад гърба ми и сграбчвам бедрата му. Той се отпуска на стената, повличайки ме със себе си, без ръката му да спира ритмично да ме гали. За щастие, щом това сладко мъчение става почти непоносимо, той закрива устата ми със своята и заглушава стенанията ми.
Когато всичко свършва, той продължава да ме целува. Измъква ръката си измежду бедрата ми и ме завърта, за да се притисна към гърдите му.
Напълно останала без дъх, се свличам върху него, ръцете ми висят отпуснато, а краката ме болят. От устните ми се отронва дълбока въздишка.
– Искам да си направя татуировка – казва Самсон.
Засмивам се до гърдите му.
– Точно за това ли мислиш в момента?
– Това беше втората ми мисъл – признава той. – Първата не посмях да я изрека на глас.
– И каква беше първата?
– Мисля, че е очевидно.
Клатя глава.
– Не е. Опасявам се, че ще се наложи да го кажеш на глас.
Самсон свежда глава и притиска устни към ухото ми.
– Нямам търпение да дочакам първия ни път – прошепва. После спира водата и излиза изпод душа, сякаш тези думи никога не са били прошепвани на глас. – Ти искаш ли една? – пита той.
Струва ми се, че съм в нещо като шок, защото са ми нужни няколко секунди, за да му отговоря.
– Какво да искам?
– Татуировка.
До този миг никога не съм искала да се татуирам.
– Да. Мисля, че искам.
Самсон отново пъхва глава под душа и се усмихва.
– Виж ни само! Спонтанно решаваме да си направим татуировки. Несъмнено сме забавни хора, Бея.
21
– Имам идея – обявява Маркос с пълна уста. – Моят приятел Джаксън.
Тази вечер е кръщелната вечеря. Отново закуска. Не сме говорили за нищо конкретно, затова никой от нас не знае какво има предвид Маркос. Той среща озадачени погледи, затова сочи през масата към Самсон.
– Джаксън има тъмноруса коса. Сини очи. В лице не си приличате, но се съмнявам, че в едно студио за татуировки ще се вглеждат прекалено внимателно в личната ти карта.
О. Това. Самсон не може да намери портфейла си, а са минали три дни, откакто той предложи да си направим татуировки.
Не можеш да си направиш татуировка без лична карта и макар че през последните три дни направо преобърна къщата с краката нагоре, за да я търси, нямаше късмет. Смята, че последните наематели може да са я намерили и да са я взели. Твърди, че винаги е в раницата му, но и двамата проверихме и я нямаше. Но всичките му останали вещи бяха там. Не проумявам как я разнася толкова небрежно наоколо; това нещо тежи поне двайсет килограма.
Самсон обмисля предложението на Маркос, после свива рамене.
– Струва си да опитаме.
– Студио за татуировки? – пита баща ми. – Кой ще се татуира?
Сара мигом сочи към мен и Самсон.
– Онези двамата. Не аз.
– Слава богу – промърморва Алана.
Аз, разбира се, съм само дъщеря на съпруга ѝ, ала при все това от забележката ме заболява. Не я притеснява, че ще се татуирам, но очевидно е облекчена, че не е дъщеря ѝ.
Баща ми ме поглежда.
– Каква ще е татуировката? – пита той.
Соча към вътрешната страна на китката.
– Нещо ето тук. Още не знам какво.
– И кога смяташ да се татуираш?
– Тази вечер – обажда се Маркос и вдига телефона си. – Джаксън току-що каза, че може да се отбием у тях и да вземем назаем шофьорската му книжка.
– Чудесно – казва Самсон.
– А ти знаеш ли какво ще си татуираш, Самсон?
– Все още не – признава той, загребва с вилицата си от бърканите яйца и ги лапва.
Баща ми клати глава.
– След броени часове и двамата смятате да татуирате нещо върху телата си, което ще остане за цял живот, а нито един от вас не знае какво ще е то.
– Ще се наложи да вземем ферибота, за да отидем до там – казва Самсон. – Ще разполагаме с доста време да помислим. – Избутва стола си назад и се изправя. В ръката си държи резен шунка, докато отнася чинията в кухнята. – Навярно вече трябва да тръгваме. Опашката пред ферибота може да е дълга, тъй като е краят на уикенда.
– Бея – заговорва баща ми с умоляващ глас. – Може би трябва да помислиш още няколко седмици за това.
Звучи много бащински загрижено. Мисля, че това ми харесва.