Входната врата се отваря и влиза друг полицай, следван от мъж с дете в ръце. Зад мъжа пристъпва жена. Сигурно е съпругата му, защото се притиска към него веднага щом влизат вътре.
Защо тук има толкова много хора?
Жената ми се струва позната, но не мога да си спомня откъде. Като че ли плаче. Мъжът ме оглежда подозрително, докато подава детето на жена си.
– Откога живеете тук? – пита полицайката.
Клатя глава.
– Не живея тук. Живея в съседната къща.
– Как се запознахте с младия мъж?
Аз съм замаяна и изплашена. Искам баща ми по-скоро да дойде. Не ми харесват тези въпроси. Искам да знам къде е Самсон. Дали имам нужда от адвокат? А Самсон?
– Как влязохте?
Въпроса задава мъжът, който държеше детето.
– Да влезем?
– В нашата къща – отвръща той.
Неговата къща?
Поглеждам към съпругата му. Поглеждам към детето. Тутакси извръщам поглед към снимката в рамка до вратата. На снимката е тя. А малкото момче от снимката сега е в ръцете ѝ.
– Това вашата къща ли е? – питам мъжа.
– Да.
– Вие сте собственик?
– Да.
– А Самсон е вашият син?
Мъжът клати глава.
– Ние не го познаваме.
Отново поглеждам снимката. Онази, за която Самсон ми каза, че е на него и на майка му. И за това ли ме е излъгал?
Клатя глава в пълно недоумение, когато баща ми се втурва през вратата.
– Бея?
Понечва да прекоси стаята, но се заковава на място, когато един от полицаите слага ръка на рамото му и застава между нас.
– Може ли да изчакате пред вратата, ако обичате?
– Какво става? – пита баща ми. – Защо са били арестувани?
– Вашата дъщеря не е арестувана. Ние не смятаме, че тя е замесена в това.
– Да съм замесена в какво! – недоумявам аз.
Полицайката бавно поема дъх, сякаш не желае да каже това, което се кани да изрече:
– Тази къща принадлежи на това семейство – обяснява и сочи мъжа, жената и детето. – Твоят приятел не е имал право да бъде тук. Предявено му е обвинение за нахлуване с взлом в чужда собственост.
– Кучи син! – процежда баща ми през стиснати зъби.
Усещам сълзите да напират в очите ми.
– Това не може да е вярно – прошепвам. Това е къщата на бащата на Самсон. Той дори миналата нощ включи алармата. Не можеш да нахлуеш с взлом в чужда къща, ако знаеш кода на алармата. – Трябва да е някаква грешка.
– Не е грешка – възразява полицайката и пъха бележника в джоба си. – Имаш ли нещо против да дойдеш с нас в полицейския участък? Трябва да напишем доклада и имаме доста въпроси.
Кимвам и ставам. Те може и да имат въпроси към мен, но аз със сигурност нямам отговорите.
Баща ми пристъпва напред и махва с ръка към мен.
– Тя не е имала представа, че това не е неговата къща. Аз съм този, който ѝ позволи да остане тук тази нощ.
– Това е само формалност. Вие също може да дойдете в участъка и ако всичко се потвърди, тя ще е свободна да си тръгне с вас.
Баща ми кимва.
– Не се тревожи, Бея. Аз съм с теб.
Да не се тревожа!
Аз съм дяволски ужасена.
Преди да изляза от къщата, грабвам раницата на Самсон и моята, които все още са захвърлени до вратата, и ги подавам на баща ми.
– Може ли да прибереш вещите ми у дома?
Не му казвам, че една от раниците е на Самсон.
Той грабва и двете и твърдо ме поглежда в очите.
– Не отговаряй на никакви въпроси, докато не дойда там.
24
Стаята е толкова тясна, че имам чувството, че няма достатъчно въздух за четирима ни.
Баща ми седи редом с мен до тази малка маса, затова съм се навела надясно, опитвайки се да имам малко лично пространство. Лактите ми са забити в масата, а главата ми е обхваната в дланите.
Аз съм разтревожена.
Баща ми е просто ядосан.
– Знаеш ли от колко време той обитава онази къща?
Научих, че името на жената полицай е Феръл. Не знам името на мъжа. Той не е говорил много. Просто си взема бележки, а аз нямам особено желание да гледам когото и да било.
– Не.
– Бея пристигна тук едва през юни. Но Самсон е бил в онази къща поне от началото на пролетта. Поне тогава се запознах с него.
– Не познавате ли собствениците? – пита полицайката баща ми.
– Не. Виждал съм хора там, но просто предположих, че са наематели. През по-голямата част от годината ние живеем в Хюстън, затова все още не познавам много от съседите наоколо.
– Знаеш ли как Самсон е изключил алармата?
Въпросът е отправен към мен.
– Той знае кода. Снощи видях да го въвежда.
– Имаш ли представа как се е сдобил с кода?
– Не.
– Знаеш ли дали е бил в други къщи?