– Не.
– Знаеш ли къде отсяда, когато собствениците се връщат в къщите си?
– Не.
Не знам по колко различни начини мога да кажа „не“, но не знаех отговорите на почти всичките им въпроси.
Не знам откъде е Самсон. Не знам името на баща му. Не знам кога е рожденият му ден, къде е бил роден, къде е отраснал, дали майка му наистина е жива, или мъртва. Колкото повече въпроси ми задават, толкова повече нараства смущението ми.
Как мога да не знам нищо за него, а да имам чувството, че го познавам толкова добре?
Може би въобще не го познавам.
Мисълта ме кара да отпусна глава върху ръцете си. Уморена съм и искам отговори, но знам, че няма да получа нито един, докато не ми позволят да говоря със Самсон. Единственият отговор, който действително искам да узная, е дали той наистина вече има кости в сърцето. И ако има, дали неговите не се чупят точно сега?
Защото моите – да.
– Тя наистина нищо повече не знае – намесва се баща ми. – Късно е. Може ли вие да ни се обадите, ако имате още въпроси?
– Разбира се. Нека да проверя нещо наистина много набързо, преди да си тръгнете. Ей сега се връщаме.
Чувам как двамата полицаи излизат от стаята, затова най-после вдигам глава и се облягам назад на стола.
– Добре ли си? – пита баща ми.
Кимвам. Ако кажа, че не съм добре, той ще ме затрупа с въпроси. Предпочитам да не разговарям.
Вратата на стаята се отваря и аз мога да видя какво става в коридора. В отсрещната стая седи арестуван мъж, очевидно надрусан. През цялото време, докато сме в тази стая, го чуваме как издава някакви неразбираеми звуци. Всеки път, когато го прави, аз потръпвам.
Би трябвало да съм свикнала с подобно поведение, защото не беше нещо непознато за мен. Майка ми през цялото време мърмореше нещо на себе си. Особено през последната година. Разговаряше с хора, които дори не бяха там.
Почти бях забравила какво означава да живееш с наркоман. Става ми тъжно при гледката на онзи мъж там. Затворът няма да му помогне срещу зависимостта, както никога не помогна и на майка ми. Тъкмо обратното, ще стане по-зле. Да те арестуват и освобождават много пъти, е един цикъл, който се влошава с всеки следващ арест.
Майка ми няколко пъти беше арестувана. Не съм сигурна точно за какво, но винаги е било свързано с наркотиците. Притежание. Намерение да купи. Помня как една съседка дойде да ме вземе посред нощ и ме заведе в дома си, за да преспя там няколко нощи.
Майка ми се нуждаеше от повече помощ, отколкото аз бях способна да ѝ дам. Опитвах неведнъж, ала не ми беше по силите. Сега, като си припомням миналото, съжалявам, че не съм направила нещо повече. Може би е трябвало да потърся помощта на баща ми.
Не мисля, че тя би била лош човек, ако не беше болна. Всъщност какво в крайна сметка е зависимостта? Това е болест. Към която аз съм податлива, но съм решена никога да не се заразя.
Питам се каква би била тя, ако не беше пристрастена към наркотиците. Дали аз по нещо приличам на нея?
Поглеждам към баща ми.
– Каква беше майка ми, когато си я срещнал?
Той изглежда изненадан от този въпрос. Клати глава.
– Всъщност не си спомням. Съжалявам.
Не знам защо очаквах да си спомня. Било е случаен секс за една нощ, когато той е бил почти на моята възраст. Вероятно и двамата са били пияни. Понякога ми се иска да го попитам как са се запознали, но не съм сигурна дали искам да узная отговора. Не се съмнявам, че е било в бар и не е било някакъв романтичен момент, който би могъл да запомни.
Чудя се как баща ми е станал нормален човек, докато майка ми се е превърнала във възможно най-лошата своя версия?
Дали само заради това, че е била зависима? Дали е било резултат от неравновесие между природата и възпитанието?
– Мислиш ли, че хората са единственият биологичен вид, който се пристрастява към разни неща? – питам баща си.
– Какво искаш да кажеш?
– Като наркотици и алкохол. Мислиш ли, че животните имат някакви пороци?
Погледът на баща ми се плъзва по лицето ми, сякаш не може да проумее въпросите, излизащи от устата ми.
– Струва ми се, че някъде прочетох за лабораторни мишки, пристрастени към морфина – казва той.
– Нямам предвид това. Искам да знам дали има неща, към които животните биха могли да се пристрастят в обичайната си природна среда. Или хората са единствените живи същества, които вредят на себе си и на всички около тях със своите зависимости?
Баща ми се почесва по челото.
– Майка ти зависима ли е, Бея? – пита накрая. – Това ли ми казваш?
Не мога да повярвам, че мина толкова време, а аз все още не съм му казала, че тя е мъртва. Не мога да повярвам, че той още не го е разбрал.
– Тя вече не е зависима.