Очите му загрижено се присвиват.
– Дори не съм знаел, че е била. – Взира се в мен, все още изпълнен с тревога. – Добре ли си?
Завъртам очи при въпроса.
– Седим в полицейски участък посред нощ. Не, не съм добре. Той два пъти премигва.
– Да, знам. Но твоите въпроси. Те просто... нямат смисъл.
Засмивам се сподавено. Звучи като неговия смях. Това е нещото, което най-малко харесвам у себе си.
Изправям се и протягам крака. Отивам до вратата и надниквам навън с надеждата да зърна някъде Самсон, но няма и следа от него.
Сякаш има празнина между момента, когато седях в полицейската кола, и момента, в който ще ми разрешат отново да говоря със Самсон. Огромна емоционална пропаст, където не чувствам нищо и не ме е грижа за нищо друго, освен за този евентуален разговор.
Отказвам да приема каквото и да се случва и затова навярно мислите ми се стрелкат хаотично във всички посоки, докато чакам. Ако точно сега дам воля на чувствата си и се опитам да проумея ставащото, може да се убедя, че Самсон е напълно непознат за мен. Но миналата нощ това беше толкова далече от истината.
За втори път през това лято се изумявам колко много може да се промени животът само за една нощ.
Полицайката Феръл се връща, стискайки в ръцете си чаша с кафе. Отдръпвам се от прага и се облягам на вратата. Баща ми се изправя.
– Ние разполагаме с цялата информация за вас. Двамата сте свободни да си тръгнете.
– Ами Самсон? – питам.
– Той няма да бъде освободен тази нощ. Вероятно още известно време няма да бъде освободен, освен ако някой не плати гаранцията му.
Думите ѝ сякаш ме блъскат като юмрук в гърдите. Колко дълго е това известно време? Притискам ръка към корема си.
– Мога ли да го видя?
– Още го разпитват и оформят формалностите около ареста, а след няколко часа трябва да се яви пред съдията. Ще има право на посетители утре от девет сутринта.
– Ние няма да го посетим – отсича баща ми.
– Напротив, ще го посетим – възразявам.
– Бея, ти навярно дори не знаеш истинското му име.
– Името му е Шон Самсон – заявявам отбранително. Но в следващия миг потръпвам и поглеждам към полицайката. Дали това не е още нещо, за което е излъгал. – Не е ли това името му?
– Всъщност пълното му име е Шон Самсон Бенет – поправя ме полицайката.
Баща ми махва с ръка към нея, без да откъсва поглед от мен.
– Виждаш ли? – Ръцете му са опрени на хълбоците, когато се извръща към полицайката Феръл. – Има ли за какво да се тревожа? В какво точно го обвиняват и колко дълго ще остане в затвора?
– Два случая на проникване с взлом в чужда собственост. Един случай на нарушаване на правилата при условно освобождаване. И един на палеж.
От последните ѝ думи дъхът ми секва.
– Палеж?
– Миналата година този пожар частично е унищожил едно имение. Пребивавал е в къщата без разрешение, когато пожарът е избухнал. Бил е заснет от охранителните камери и има издадена заповед за арест. Спрял е да се подписва при надзираващия го полицай, което доведе до настоящата заповед за арест, заедно с новите обвинения.
– Защо първоначално е бил арестуван? – пита баща ми.
– За кражба на автомобил. Излежал е шест месеца.
Баща ми започва нервно да крачи из стаята.
– Значи, това е нещо обичайно за него?
– Татко, сигурна съм, че той е жертва на една несправедлива система. – Баща ми спира да кръстосва и се вторачва в мен, сякаш не може да проумее как такова нелепо твърдение може да излезе от устата ми. Поглеждам към полицайката. – Ами родителите му?
– И двамата са починали. Той твърди, че баща му е изчезнал след урагана Айк и оттогава живее съвсем сам.
Баща му е изчезнал?
Рейк е бил негов баща? Това до голяма степен обяснява поведението на Самсон, когато открихме останките му на плажа. Искам да се върна обратно в онзи миг, когато лицето му изразяваше толкова силна болка. Искам да се върна и да го прегърна, както тогава е трябвало да направя.
Започвам да пресмятам. Ако Самсон не е излъгал за възрастта си, това означава, че е бил само на тринайсет, когато ураганът Айк е връхлетял полуострова.
Самсон живее съвсем сам от тринайсетгодишен? Нищо чудно, че усетих нещо увредено в него.
– Престани да го съжаляващ, Бея. Виждам го изписано на лицето ти – упреква ме баща ми.
– Той е бил хлапе, когато баща му е умрял. Ние нямаме представа как е живял след това. Сигурна съм, че е извършил тези неща, защото не е имал друг изход.
– Това извинение валидно ли е и за един двайсетгодишен младеж? Би могъл да си намери работа като всички нас.
– Какво е трябвало да направи след първото му освобождаване от затвора, щом е бил съвсем сам? Вероятно никога не е притежавал документи за самоличност, след като не е имал родители, които да му помогнат за това. Не е имал нито семейство, нито пари. Хората понякога изпадат през ситото на социалната система, татко. Случва се.