– Горещо ли ти е? Или студено?
– Добре съм.
Искаше ми се да пусне малко музика. Все още не знам как да се отпусна и да водя обикновен разговор с него.
– Как е майка ти?
При този въпрос застивам.
– Тя е...
Млъквам. Дори не знам как да го кажа. Имам чувството, че съм чакала прекалено дълго, за да го съобщя, и сега би изглеждало странно или обезпокоително, че не съм му го казала снощи по телефона. Или когато се видяхме на летището. А освен това бях излъгала служителя, че майка ми ме е закарала до летището.
– Тя е по-добре, отколкото от доста време насам. – Протягам ръка към лоста, за да сваля седалката назад. Но вместо лост напипвам няколко бутона. Натискам ги един след друг, докато седалката най-после започва да се накланя. – Ще ме събудиш ли, когато пристигнем?
Виждам го, че кимва, и ми става малко съвестно, обаче не знам колко дълго ще продължи пътуването. Искам просто да затворя очи, да се опитам да заспя, за да избегна въпросите, на които не знам как да отговоря.
3
Главата ми се разтърсва от силен удар. Мигом се събуждам и рязко отварям очи.
– Фериботът – казва баща ми. – Извинявай, винаги друса на рампата.
Поглеждам малко объркано към баща ми. Сетне всичко нахлува в мен.
Моята майка умря миналата нощ.
Моят баща все още няма представа.
Аз имам доведена сестра и мащеха.
Поглеждам през прозореца, но редиците коли закриват гледката във всички посоки.
– Защо сме на ферибот?
– Според джипиеса има двучасово задръстване на магистрала 87. Навярно катастрофа. Реших, че с ферибота до полуостров Боливар ще стигнем по-бързо по това време на деня.
– Ферибот до къде?
– Там е лятната къща на Алана. Ще ти хареса.
– Лятна къща? – Повдигам вежда. – Ти си се оженил за жена, която има лятна къща?
Баща ми леко се подсмихва, но това не беше шега.
Последния път, когато му гостувах, той живееше в евтин едностаен апартамент във Вашингтон и аз спях на дивана. А сега има съпруга, която притежава повече от една къща?
Взирам се за миг в него и осъзнавам защо той изглежда различен. Не е заради възрастта. Заради парите.
Той никога не е бил богат. Дори не е бил заможен. Изкарваше достатъчно пари, за да плаща издръжка за дете и да си позволи едностаен апартамент, но беше от бащите, които, за да пестят, сами се подстригват и многократно използват пластмасовите чаши.
Но като го гледам сега, става ясно, че малките промени в него се дължат на парите. Подстригал се е във фризьорски салон. Дрехите му са маркови. Колата му има бутони вместо лостове.
Поглеждам към волана и виждам в средата малка сребриста котка в скок.
Моят баща кара „Ягуар
Усещам как лицето ми се сгърчва в гримаса, затова извръщам глава към прозореца, за да не съзре отвращението, излъчващо се от мен.
– Сега богат ли си?
Той отново се подсмихва. Ненавиждам това. Ненавиждам хората да се подсмихват; това е най-снизходителният от всички смехове.
– Преди две години получих повишение, но не толкова голямо, че да мога да си позволя лятна къща. Алана е придобила няколко имота и пари след развода, но тя е зъболекарка и сама печели доста добре.
Зъболекарка.
Това е много лошо.
Аз съм отраснала в каравана с майка наркоманка, а сега ще прекарам лятото в къщата на плажа на мащеха, която е лекарка, което на свой ред означава, че дъщеря ѝ навярно е разглезено богато момиченце, с което аз няма да имам нищо общо.
Трябваше да остана в Кентъки.
Не съм много добра в общуването с хората, но съм още по-зле с тези, които имат пари.
Размърдвам се на седалката и се опитвам да видя през прозореца дали другите хора не са излезли от колите си. Досега никога не съм била в океан, още по-малко на ферибот. През по-голямата част от живота си моят баща живееше в Спокан, а този град изобщо не е близо до водата, така че Кентъки и Вашингтон са единствените два щата, в които досега съм била.
– Позволено ли е да изляза от колата?
– Аха – кимва той. – Горе има палуба за наблюдение. Имаме около петнайсет минути.
– Ти ще излезеш ли?
Той отрицателно поклаща глава и грабва мобилния си телефон.
– Трябва да проведа няколко разговора.
Слизам от колата и се отправям към задната част на ферибота, но там има семейства, които хвърлят парчета хляб на кръжащите чайки. Отпред също има голяма тълпа, както и на палубата за наблюдение над мен, затова вървя, докато баща ми ме изгубва от поглед. От другата страна на ферибота няма хора, така че се провирам между колите.
Когато стигам до перилото, го сграбчвам, накланям се напред и за пръв път в живота си се взирам в океана.