– Ами обвинението в палеж?
– Формално погледнато, вината не беше моя. Собственикът бе свършил калпава работа с електричеството, но ако не бях проникнал в дома му през онази нощ и не бях включил тока, къщата никога нямаше да бъде опожарена. Така че, поне на хартия, аз бях виновен. – Самсон преплита пръсти с моите. – След като узнах, че е издадена още една заповед за ареста ми, реших да се върна тук за последен път, преди да се предам на властите. Не знам дали търсех някакъв завършек, или се надявах да открия баща си, но накрая намерих и двете. – Самсон бръсва с палец лявата ми ръка. – Знаех, че ще прекарам известно време в затвора, затова се опитах да удължа времето си с теб, преди ти да заминеш. – Въздъхва. – Какво друго искаш да знаеш?
– Откъде знаеш кода за алармата на онази къща?
– Собственикът използва номера на къщата за код. Най-лесната парола на света за отгатване.
Трудно е да го съдя, защото това щеше да бъде изключително лицемерно от моя страна. Ако не нещо друго, аз се възхищавам на уменията му да оцелява.
– Ами Военновъздушната академия? Нещо от това вярно ли е?
Самсон свежда очи, неспособен да срещне погледа ми. Поклаща глава.
– Наистина исках да постъпя във Военновъздушните сили. Такъв беше моят план, докато не го провалих. Но има неща, за които излъгах, както когато казах, че е семейна традиция. Наговорих много неща, които не бяха истина. Но трябваше да обясня присъствието си в онази къща с лъжи, които никога не съм искал да ти казвам. Затова не отговарях на въпросите ти. Не исках да бъда нечестен с теб. Или с когото и да било. Аз само...
– Ти не си имал избор – довършвам мисълта му. Разбирам го. Аз бях така през целия си живот. – Ти си единственият, който ми каза, че погрешните решения са породени или от сила, или от слабост. Ти не си излъгал, защото си бил слаб, Самсон.
Той бавно поема дъх, сякаш се ужасява от това, което ще последва. Цялото му поведение се променя, когато ме поглежда в очите. Стените на стаята сякаш се стоварват върху мен с този единствен поглед.
– Вчера по телефона ти спомена, че няма да заминеш за Пенсилвания.
Това е заявление, но той явно очаква да бъде последвано от отговор.
– Не мога да те оставя.
Самсон поклаща глава и издърпва ръцете си от моите. Прокарва ги по лицето си, сякаш е разстроен от мен, после сграбчва двете ми ръце още по-здраво.
– Ти ще заминеш за колежа, Бея. Не ти трябва да разчистваш моите бъркотии.
– Твоите бъркотии! Самсон, това, което си направил, не е чак толкова лошо. Бил си дете, което на практика само се е отгледало по улиците. Как е трябвало да си стъпиш отново на краката след първото ти освобождаване от затвора? Сигурна съм, че ако им кажеш каква е била причината за пожара и защо си спрял да се подписваш при надзираващия те полицай, те ще разберат.
– Съдът не се интересува защо съм нарушил закона; за него е важно само че съм го нарушил.
– Е, би трябвало да се интересува.
– Няма значение какви недостатъци има съдебната система, Бея. Ние двамата няма да ги отстраним за една нощ. Очакват ме няколко години затвор и никой от нас не може да промени това, така че няма никаква причина ти да оставаш в Тексас.
– Имам достатъчно важна причина. Как ще те посещавам, ако съм в Пенсилвания?
– Не искам да ме посещаваш. Искам да отидеш в колежа.
– Мога да уча в колеж и тук.
Той тъжно се засмива. Смехът му е насила.
– Защо си толкова упорита? Това беше нашият план през цялото лято. Да поемем по различни пътища, когато ти заминеш да учиш.
Думите му се забиват като кинжали в мен, разкъсват вътрешностите ми. Гласът ми спада до шепот, когато казвам:
– Мислех, че нещата са се променили. Ти каза, че сме се сдобили с кости в сърцата.
Сякаш цялото тяло на Самсон реагира при тези мои думи. Той леко се присвива, като че ли съм го ударила. Не искам да го наранявам, но той заслужава много повече от това. За мен той не е нещо непотребно, което мога да захвърля.