– Не мога да бъда толкова далече от теб – тихо изричам. – Разговорите по телефона и писмата няма да бъдат достатъчни.
– Не искам нито да ми се обаждаш по телефона, нито да ми пишеш. Искам да си живееш живота и да не бъдеш обременена с моя. – Той вижда смайването, изписано по лицето ми, но не ми дава възможност да споря с него. – Бея, ние сме били сами на нашите острови през целия си живот. Помежду ни има толкова силна връзка, защото всеки от нас е разпознал самотата в душата на другия. Но това е твоят шанс да се измъкнеш от своя остров, а аз не желая да те възпирам през всичките тези години, когато няма да ме има.
Усещам как сълзите ми напират. Свеждам глава и виждам как една капва на масата.
– Не можеш да ме отпратиш просто така. Не мога да направя това без теб.
– Ти вече си го направила без мен – заявява той с решителен тон. Пресяга се през масата и повдига лицето ми така, че да го погледна в очите. – Аз нямам принос за твоите постижения. Нито пък за човека, в който си се превърнала. Моля те, не ме превръщай в причината ти да зарежеш всичко.
Колкото повече отстоява той идеята да не поддържам връзка с него, толкова повече се вбесявам.
– Това не е честно към мен. Нима очакваш просто така да си тръгна и изобщо да не поддържам контакт с теб? Защо поначало ми позволи да се влюбя в теб, след като си знаел, че такъв ще е резултатът?
Той рязко издишва.
– Ние се съгласихме всичко помежду ни да приключи през август, Бея. Съгласихме се да останем на плиткото.
Извъртам очи.
– Ти си този, който каза, че хората понякога се давят и на плиткото. – Накланям се напред, така че очите му отново да срещнат моите. – Аз потъвам, Самсон. И ти си този, който ме държи под водата – казвам и гневно избърсвам очите си.
Самсон отново хваща ръцете ми, ала този път е различно.
Има болка в гласа му, когато изрича:
– Толкова съжалявам.
Това е всичко, което казва, но аз разбирам, че е неговото сбогом.
Изправя се, сякаш спорът е приключил, но не откъсва поглед от мен, като че ли иска и аз да се изправя. Скръствам здраво ръце пред гърдите си.
– Няма да те прегърна за сбогом. Ти вече не заслужаваш да ме държиш.
Самсон леко кимва.
– Поначало никога не съм го заслужавал.
Обръща се, за да си тръгне, и аз мигом се ужасявам, че това е последният път, когато го виждам. Самсон няма да каже нещо, когато ме гледа в очите, освен ако не го мисли наистина. Той няма да ми позволи отново да го видя. Това е краят. Тук всичко приключва.
Скачам, когато той започва да се отдалечава.
– Самсон, почакай!
Обръща се точно навреме, за да ме хване, когато обвивам ръце около него. Заравям лице във врата му. Той ме държи в прегръдките си, а аз избухвам в сълзи.
Толкова много чувства кипят в мен. Той вече ужасно ми липсва, ала в същото време съм по-гневна от всякога. Знаех, че това приближава. Сбогуването. Но не знаех, че ще бъде при тези обстоятелства. Чувствам се безсилна. Исках нашето сбогуване да бъде решение, в което и аз участвам, но сега аз изобщо нямам избор.
Той ме целува отстрани по главата.
– Вземи стипендията, Бея. И се забавлявай. Моля те.
Гласът му се пречупва на .моля те. Той ме пуска и се отправя към пазача, стоящ до вратата. Чувствам се замаяна без него, като че ли съм изгубила цялата си воля и повече не мога да се владея.
Отвеждат Самсон от стаята и той нито веднъж не се обръща, за да види разрухата, която оставя зад себе си.
Ридая през цялото време, докато излизам навън и се отправям към колата на баща ми. Затръшвам вратата, сърдита и с разбито сърце. Дори не мога да осмисля това, което току-що се случи. Не го очаквах. Очаквах тъкмо обратното. Мислех, че ще работим заедно като един отбор, но вместо това той ме остави напълно сама, мамка му, като всички останали хора в живота ми.
– Какво се случи?
Клатя глава. Дори не мога да го изрека на глас.
– Просто потегляй.
Баща ми стиска волана толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляват. Завърта стартера и подкарва на заден.
– Трябваше здравата да го ступам онази нощ, когато те издърпах изпод душа.
Дори не се опитвам да обясня, че през онази нощ той не ме защитаваше от Самсон – Самсон ми помагаше, – но в момента всякакви обяснения биха били напразни.
– Той не е лош човек, татко – задоволявам се да обобщя.
Баща ми спира колата. Извръща се към мен, изражението му е непреклонно.
– Не знам къде сгреших като баща, но не съм отгледал дъщеря, която ще защитава някакъв тип, който я е лъгал през цялото лято. Мислиш, че на него му пука за теб? Той не се интересува от никого, освен от себе си.