Описан бе всеки ден от изминалите седем месеца. Всеки залък храна, който бе изял от нечий хладилник без разрешение. Всяка поправка, която бе извършил в нечия къща. За всичко бе водил бележки.
Но защо? Дали е смятал, че като извършва безплатно всичките тези поправки, се отплаща по някакъв начин, задето е оставал в домовете им без разрешение?
Възможно ли е това да е доказателството, от което се нуждае съдът, за да разбере, че Самсон не заслужава всички обвинения, отправени срещу него?
Изтичвам на долния етаж и заварвам баща ми и Алана да седят на дивана във всекидневната. Сара и Маркос са на кушетката за двама. Всички гледат „Колелото на късмета“, но баща ми изключва звука, когато ме вижда да слизам долу за пръв път днес.
Подавам му бележника.
– Това е на Самсон. – Той взема бележника и започва да го прелиства. – Описано е всяко място, което е обитавал, и как се е отплатил на собствениците.
Баща ми се изправя, продължавайки да прелиства бележника.
– Това може да му помогне. – Гласът ми е изпълнен с надежда за пръв път, откакто арестуваха Самсон. – Ако можем да докажем, че той се е опитвал да постъпи правилно, това може да помогне на защитата му.
Баща ми въздъхва, преди да е прегледал бележника до края. Затваря го и ми го връща.
– Това е списък на всичките му прегрешения. Ще му навреди, а няма да му помогне.
– Не можеш да си сигурен.
– Бея, сега са му предявени обвинения само за две прониквания с взлом в чужда собственост. Ако го занесеш в полицията и им покажеш в още колко много къщи е влизал незаконно и пребивавал, те ще го използват, за да добавят още обвинения към досегашните, а не да ги намалят. – Изглежда разстроен, когато пристъпва към мен. – Моля те, откажи се. Ти си прекалено млада, за да позволиш на един младеж, когото почти не познаваш, да обсеби живота ти по този начин. Той е допуснал сериозни грешки и сега трябва да плати за последиците.
Алана също се изправя. Хваща ръката на баща ми за подкрепа и казва:
– Баща ти е прав, Бея. Не ти остава нищо друго, освен да продължиш с живота си.
Сара и Маркос продължават да седят на кушетката за двама и ме гледат с такова съжаление, че ме карат да се чувствам жалка.
Всички те ме мислят за жалка.
На никого не му пука какво се случва със Самсон. Никой от тях не вярва в това, което двамата имахме. За пръв път в живота си бях намерила човек, който действително бе загрижен за мен. Всички тези четирима мислят, че не съм способна да разпозная истинската любов.
Знам какво е любовта, защото прекарах живота си, лишена от нея.
– Майка ми умря.
Сякаш всичкият въздух в стаята е изсмукан след тези мои думи.
Алана притиска длан към устата си.
Баща ми невярващо клати глава.
– Какво? Кога?
– В нощта, когато ти позвъних и те попитах дали мога да дойда тук. Умря от свръхдоза, защото беше зависима, откакто я помня. Нямах си никого. Нито теб, нито майка ми. Никого. Била съм съвсем сама през целия си проклет живот. Самсон е първият човек, който ми вдъхна кураж и надежда.
Баща ми пристъпва към мен, лицето му е сгърчено от смущение и съчувствие.
– Защо не ми каза нещо толкова важно? – Прокарва ръка по лицето си и промърморва: – Господи, Бея.
Опитва се да ме прегърне, но аз се отдръпвам.
Обръщам се, за да тръгна към стълбището, но баща ми извиква след мен:
– Почакай! Трябва да обсъдим това.
Сега гневът ми изригва, имам чувството, че ще се удавя в него. Трябва да се махна от тук, докато още имам възможност. Отново се извръщам с лице към баща си.
– Да обсъдим какво? Всичко, което съм крила от теб? Искаш ли да узнаеш как те излъгах на летището? Авиокомпанията не беше изгубила багажа ми. Аз нямах нищо, защото всяка стотинка, която си изпращал на Джанин, тя е прибирала за себе си. Наложи се да се чукам с един тип за пари, когато бях на петнайсет, само за да имам какво да ям. Затова майната ти, Брайън. Ти не си ми баща. Никога не си бил и никога няма да бъдеш!
Не си давам труда да изчакам реакциите им. Хуквам нагоре по стълбите и затръшвам вратата на спалнята си.
Само след трийсет секунди баща ми отваря вратата.
– Моля те, излез – заявявам с глас, напълно лишен от всякакви емоции.
– Трябва да поговорим за това.
– Искам да остана сама.
– Бея – умолява ме той и пристъпва навътре в стаята.
Тръгвам с гневна крачка към вратата, решена да не позволя измъченото му изражение да ме трогне.