Нямам енергия да замина в другия край на страната и особено нямам сили да играя волейбол, за да отговарям на изискванията за моята стипендия.
Дори не съм сигурна, че имам сили и енергия да ставам всяка сутрин, за да правя понички, но знам, че всяка стотинка, която изхарча за помощ на Самсон, ще си струва.
Вниманието ми се насочва към вратата на спалнята тъкмо когато слънцето започва да наднича над хоризонта. Баща ми си показва главата на балкона и дълбока въздишка се изтръгва от гърдите ми при вида му.
Снощи беше твърде късно, за да споря с него, а днес е прекалено рано.
Той изглежда облекчен да ме види да седя на балкона. Вероятно си е помислил, че съм избягала посред нощ, когато е видял, че не съм в леглото.
Много пъти исках да избягам, но къде можех да отида? Имам чувството, че никъде не принадлежа. Самсон беше първото кътче, на което принадлежах, и то ми бе отнето.
Баща ми сяда до мен. С него не изпитвам умиротворението, което ми дава Самсон. Аз съм скована и напрегната.
Той наблюдава изгрева заедно с мен, но присъствието му разваля всичко. Трудно е да се насладя на красотата, когато в сърцето ми има натрупан толкова много гняв към мъжа, седящ до мен.
– Помниш ли първия път, когато отидохме на плажа? – пита той.
Поклащам глава.
– Никога не съм била на плаж преди това лято.
– Напротив, била си. Макар че беше много малка. Може би не си спомняш, но аз те заведох в Санта Моника, когато беше на около четири или пет годинки.
Най-накрая го поглеждам в очите.
– Била съм в Калифорния?
– Да. Не помниш ли?
– Не.
За миг по лицето му се изписва съжаление, но после сваля ръка от облегалката на стола и се изправя.
– Ей сега се връщам. Някъде тук имам снимки. Когато разбрах, че ще идваш, взех албума от дома ни в Хюстън.
Баща ми има снимки от моето детство? И то на плажа?
Ще повярвам, когато ги видя.
След няколко минути той се връща с един фотоалбум. Отново сяда на стола, отваря го и ми го подава.
Прелиствам снимките и имам чувството, че гледам живота на някой друг. Има толкова много мои снимки, които дори не си спомням да са правени. Дни, за които никаква следа не е останала в паметта ми.
Стигам до раздела със снимки, на които аз тичам по пясъка, но с никакъв спомен не мога да ги свържа. Навярно на онази възраст дори не съм разбирала значението на думите „пътуване с кола“.
– Кога е било това? – питам, сочейки една снимка, на която седя до една маса пред торта за рожден ден, но отзад се вижда малка коледна елха. Моят рожден ден е няколко месеца след Коледа, а обикновено гостувах на баща си през лятото. – Не помня да съм прекарвала Коледа с теб.
– Всъщност не си. Тъй като идваше само през лятото, аз обединявах всички празници в едно голямо празнуване.
Сега, като го спомена, в съзнанието ми изплува смътен спомен. Имам избледнели болезнени спомени, докато отварям подаръците. Но това е било толкова отдавна, че онези спомени не са се запазили с годините. Нито празничните традиции. Очевидно.
– Защо си престанал? – питам аз.
– Честно казано, не знам. Ти започна да порастваш и всяка година, когато ме посещаваше, изглеждаше все по-малко заинтересована от тези глупави неща. Или може би аз просто така съм помислил. Ти беше толкова тихо дете. Трудно беше да се научи нещо от теб.
За това обвинявам единствено майка си.
Продължавам да прелиствам албума и се спирам на една моя снимка, на която седя върху коленете на баща ми. И двамата се усмихваме пред обектива. Той ме е прегърнал, а аз съм се сгушила до него.
През всичките тези години не мислех, че е бил привързан към мен. Имаше толкова много години, когато той не беше привързан към мен. Именно това си спомням най-добре.
Прокарвам пръст по снимката, изпълнена с тъга заради онова, което се е случило помежду ни, за да се променят така нашите отношения.
– Кога престана да се отнасяш с мен като с твоя дъщеря?
Баща ми въздъхва – въздишка, изпълнена с толкова много неща.
– Аз бях на двайсет и една, когато ти се роди. Никога не бях сигурен как да се държа с теб. Беше по-лесно да се преструвам, когато беше малка, но когато порасна, аз просто... се чувствах виновен. Онази вина започна да вгорчава времето, което прекарвахме заедно. Имах чувството, че посещенията ти при мен бяха нежелани за теб.
Клатя глава.
– Това беше единственото, което съм очаквала с нетърпение.
– Жалко, че не съм го знаел – тихо изрича той.
Започвам да съжалявам, че не съм му го казала.
Има едно нещо, което научих от Самсон това лято: когато всичко сдържаш, нищо не постигаш. От това накрая истината само боли още повече.