Ако чистотата има мирис, то това е този.
Сигурна съм, че никога досега не съм усещала по-чист въздух от този, който вдишвам сега. Затварям очи и поемам колкото може повече. Има нещо в соления въздух, което ми действа като опрощение, когато се смесва със застоялия кентъкски въздух, все още полепнал към дробовете ми.
Лекият вятър роши косата ми, затова я обхващам с ръце, усуквам я и после я завързвам с гумената лента, която през целия ден е увита около китката ми.
Гледам на запад. Слънцето всеки момент ще залезе и цялото небе представлява калейдоскоп от розово, оранжево и червено. Безброй пъти съм виждала залези, ала никога не съм наблюдавала слънцето, когато е отделено от мен само от океана и малка ивица земя. Прилича на плуващ огън, носещ се над земята.
Това е първият залез, който достига до глъбините на душата ми. Усещам как в очите ми напират сълзи пред неземната му красота.
Какво говори това за мен? Още не съм проляла нито една сълза за майка си, но мога да се разплача от един обикновен природен кръговрат?
При все това не мога да не се почувствам малко трогната. Небето е вихрушка от толкова много багри, сякаш земята е написала поема, използвайки облаците, за да предаде своята признателност на онези от нас, които се грижат за нея.
Още веднъж поемам дълбоко дъх. Искам завинаги да запомня това усещане, това ухание и писъка на чайките. Страхувам се, че колкото повече поглъщам това обаяние, неговата сила все повече ще избледнява. Винаги съм била любопитна дали хората, които живеят на плажа, го оценяват по-малко от онези, чиято единствена гледка е задната веранда на къщата на отвратителния им хазаин.
Озъртам се, питайки се дали хората на този ферибот приемат тази гледка за даденост. Неколцина от тях гледат залеза. Мнозина стоят в колите си.
Ако прекарам лятото с подобни гледки, дали и аз ще започна да ги приемам за даденост? Някой в задната част на ферибота изкрещява, че има делфини, и въпреки че ще ми е приятно да видя делфин, идеята да се отдалеча от тълпата ми се струва още по-привлекателна. Всички от предната част на ферибота приличат на летни пеперуди, привлечени от светлина, когато се втурват към задната част.
Възползвам се от възможността да се преместя на предната палуба. Тук сега е празно и е по-закътано от колите.
Забелязвам полупразен плик с нарязан хляб да лежи на палубата близо до краката ми. Навярно децата са хранили с него чайките. Някой сигурно го е изпуснал в бързината да се добере до делфините.
Щом го виждам, стомахът ми гръмко се обажда, напомняйки ми, че почти не съм яла през последните двайсет и четири часа. Като се изключат малките гевречета в самолета, не съм хапвала нищо след вчерашната ми обедна почивка, когато изядох малка порция пържени картофки.
Оглеждам се, за да се уверя, че наоколо няма хора, после се навеждам и вземам плика. Бръквам вътре, изваждам една филия, а после оставям останалия хляб, където бе захвърлен.
Надвесвам се над перилото и започвам да късам филията на малки парчета, които бавно смачквам на топчици и после ги слагам в устата си.
Винаги ям хляб по този начин. Бавно.
Погрешно е схващането, поне в моя случай, че хората, които живеят в бедност, омитат лакомо храната, когато се докопат до нея. Аз винаги съм ѝ се наслаждавала, защото никога не знаех кога отново ще имам такава възможност. Докато растях, когато стигнех до крайчеца на хляба, винаги го запазвах до другия ден.
Това е нещо, с което ще трябва да свикна през това лято, особено ако новата съпруга на баща ми готви. Те навярно вечерят цялото семейство заедно.
Ще бъде странно.
Тъжно е, че е странно, задето ще имам редовен достъп до храна.
Лапвам още една хапка от хляба и се обръщам, за да огледам ферибота. От едната страна на горната палуба с големи бели букви е изписано „Робърт. X. Дедман“.
Ферибот с името Дедман1? Никак не звучи успокояващо.
Неколцина души вече са се върнали на горната палуба. Навярно делфините са отплували.
Погледът ми е привлечен от младеж на горната палуба, който държи фотоапарат, като че ли е евтина вещ. Каишката дори не е увита около китката му. Просто нехайно виси, сякаш у дома има още много фотоапарати, ако изтърве този.
Обективът на фотоапарата е насочен право към мен. Или поне така изглежда.
Озъртам се зад гърба си, но там няма нищо, така че не съм сигурна какво друго би могъл да снима.
Когато отново го поглеждам, той продължава да се взира в мен. Въпреки че ни разделя едно ниво, защитните ми рефлекси тутакси сработват. Винаги става така, когато някой мъж ми се стори привлекателен.