И двете възможности си заслужават риска, защото мисълта, че той ще излезе през тези врати и никой няма да го чака, е най-тъжният завършек. Предпочитам да бъда тук и той да не ме иска, отколкото да не бъда, а той да се надява, че съм.
Кевин се обади миналата седмица и ми каза, че Самсон е одобрен за предсрочно освобождаване. Знаех какво ще ми каже още преди да отговоря на обаждането, защото Кевин никога не ми се обажда. Аз му се обаждам, за да науча има ли някаква промяна, и звъня толкова често, че навярно за него съм по-досадна от телешоп.
Седя с кръстосани крака върху капака на колата и ям ябълка, която току-що извадих от торбата. Вече са минали четири часа.
В съседната кола седи мъж, който също чака някой да бъде освободен. Той излиза, за да се разкърши, сетне се обляга на колата.
– Кого чакаш? – пита той.
Не знам какво да отговоря, затова свивам рамене.
– Стар приятел, който може да не ме иска тук.
Мъжът изритва един камък.
– А аз съм тук заради брат си. За трети път го вземам. Надявам се да е за последен.
– Дано – кимвам.
Обаче се съмнявам. Докато бях в колежа, научих достатъчно за системата на затворите, което ме изпълва с много малка вяра във възможностите ѝ да превъзпита престъпниците.
Затова в момента следвам право. Убедена съм, че Самсон нямаше да попадне в това положение, ако е имал по-добър достъп до трудовите ресурси, когато е бил освободен първия път. Дори и накрая да не бъда със Самсон, в крайна сметка заради него се сдобих с нова страст.
– Обикновено по кое време отварят вратите? – питам непознатия мъж.
Той свежда очи към часовника си.
– Мислех, че ще бъде преди обяд. Днес закъсняват.
Бъркам в торбата, оставена на капака на колата до мен.
– Гладен ли си? Имам чипс.
Той вдига ръце и аз му подхвърлям един пакет.
– Благодаря – казва той и отваря пакета. Лапва един чипс. – Желая ти късмет с твоя човек.
– Късмет и на теб с брат ти – усмихвам се.
Отхапвам още една хапка от ябълката и се облягам на предното стъкло. Вдигам ръка и пръстите ми опипват татуировката.
Намразих тази татуировка, след като Самсон бе арестуван. Предполагаше се, че ще ми донесе късмет, но вместо това имах чувството, че моят свят стана още по-лош, отколкото преди да дойда в Тексас. Нужна ми беше поне една година, за да оценя напълно татуировката.
Като се изключи арестът на Самсон, след татуировката животът ми се подобри във всяко едно отношение. Сближих се с баща си и новото му семейство. Сега Сара не само ми е сестра, но и абсолютно най-добрата ми приятелка в целия свят.
Приеха ме в Юридическия факултет. Когато за пръв път се захванах с волейбола, дори не ми е минавало през ума, че благодарение на това един ден ще стана адвокат. Аз. Самотното момиче, което бе принудено да върши немислими неща, за да се изхрани, ще бъде шибан адвокат.
Мисля, че навярно тази татуировка наистина накрая ми донесе късмет. Не по начина, по който очаквах в онзи момент, но сега съм на такъв етап от живота си, че мога да видя всички добри неща, които бяха последица от онова лято. Самсон беше едно от тези добри неща, независимо какъв е той днес. А на този етап от живота ми моето бъдеще не зависи от каквато и да било евентуална връзка.
Искам ли той да бъде този, за когото винаги съм го смятала? Абсолютно.
Ще рухна ли, ако не се окаже такъв? Ни най-малко.
Аз все още съм направена от стомана. Ела при мен, свят. Не можеш да разрушиш непробиваемото.
– Вратата се отваря – казва мъжът в съседната кола.
Тутакси се изправям и пускам ябълката в торбата до мен.
Притискам длан към гърдите си и издишвам, когато някой се показва на изхода. Не е Самсон.
Бих се плъзнала от капака на колата, за да застана права, но се страхувам, че краката няма да ме удържат. Намирам се на около шест метра от вратата, но има вероятност той да не ме забележи, ако не очаква някой да го посрещне.
Мъжът, който току-що излезе, изглежда над петдесетте. Оглежда паркинга и погледът му се спира върху колата до моята. Кимва, но брат му дори не излиза от колата. Мъжът приближава, качва се на пасажерската седалка и двамата потеглят, сякаш това е летище и подобни пътувания са нормални.
Аз продължавам да седя с кръстосани крака върху капака, когато най-после го виждам.
Самсон се появява от сградата и засенчва очи от слънчевата светлина, докато оглежда тротоара, водещ към автобусната спирка.
Сърцето ми бие толкова бързо. По-бързо, отколкото мислех, че е възможно. Като че ли всички чувства, които имах като деветнайсетгодишна, се събуждат едновременно.