Той изглежда почти същият. Повече мъж, отколкото момче, а косата му е малко по-тъмна, но иначе е точно такъв, какъвто е в моите спомени. Отмята косата от челото си и тръгва към автобуса, без да поглежда към паркинга.
Не знам дали да извикам името му, или да изтичам до него. Той се отдалечава от мен. Притискам длани към капака, готова да се плъзна по него, когато той се заковава на място.
Застива за миг с гръб към мен, докато аз съм затаила дъх в очакване. Все едно иска да погледне, но го е страх, че няма да види никого.
Накрая започва да се извърта, като че ли усеща присъствието ми. Очите му срещат моите и той задълго приковава поглед в мен. Изражението му е също толкова неразгадаемо, както някога, но не е нужно да чета мислите му, за да почувствам емоциите, бликащи между нас.
Той вдига ръце към тила си и се извърта, сякаш не може да ме гледа повече нито секунда. Виждам как раменете му се раздвижват, когато бавно издиша.
Отново се обръща с лице към мен; този път изражението му е адски затрогващо.
– Отиде ли в колеж, Бея? – изкрещява през паркинга, все едно това е най-важният въпрос на света; по-важен от всички други мисли, които навярно се въртят в главата му.
Веднага щом ме пита това, една самотна, едра сълза се търкулва по бузата ми. Кимвам.
Когато го правя, сякаш цялото напрежение в душата му се стопява. Аз продължавам да седя върху капака на колата, но дори оттук виждам как веждите му се смръщват. Искам да отида при него, да изгладя бръчката помежду им и да му кажа, че най-после всичко е наред.
Той се взира в бетона, като че ли не знае какво да направи. Но тогава явно се сеща, защото забързано се запътва към мен. Пробягва последните три метра и аз ахвам, когато се блъска в колата, защото не спира. Покатерва се на капака и толкова буйно ме прегръща, че гърбът ми пада върху предното стъкло. Тогава устата му се слива с моята и той ми се извинява с безмълвна свирепост, която ме разтърсва до дъното на душата.
Обвивам ръце около шията му и имам чувството, че не е минала нито една секунда от последната ни среща. Целуваме се няколко секунди върху капака на колата, докато Самсон повече не издържа. Отдръпва се, скача от колата, сграбчва ме през кръста, придърпва ме до ръба и спуска краката ми на паважа. Прегръща ме по-здраво, отколкото първия път.
През следващите няколко минути се редуват сълзи (предимно мои) и целувки, докато двамата невярващо се взираме един в друг. Имам толкова много въпроси, но сега не мога да се сетя за нито един.
Когато спираме да се целуваме, той си поема дъх и изрича:
– Навярно първо трябваше да те попитам дали се срещаш с някого, преди да направя това.
Усмихвам се и категорично поклащам глава.
– Аз съм напълно свободна.
Той отново ме целува бавно, после се втренчва в устните ми, сякаш това е нещото, което най-много му е липсвало.
– Прости ми.
– Прощавам ти.
И наистина е толкова просто.
Веждите му се раздалечават с облекчение. Притиска ме плътно към себе си и тежко въздъхва в косата ми.
– Не мога да повярвам, че наистина си тук. – Вдига ме във въздуха и ме завърта веднъж, преди отново да ме пусне да стъпя на крака. Опира чело до моето и се усмихва. – А сега какво?
Засмивам се.
– Нямам представа. Остатъкът от деня ми зависеше от това, което се случва в този момент.
– Както и моят. – Самсон сграбчва ръцете ми, поднася ги към устните си и целува кокалчетата ми. После притиска юмруците ми към гърдите си и казва: – Искам да видя Дария.
Думите му ми напомнят за един ред от стихотворенията на баща му. Толкова пъти съм ги препрочитала, че ги знам наизуст, затова изричам стиха на глас:
– Защото, когато човек каже: отивам си у дома, той би трябвало да се върне при морето.
Започвам да се отдръпвам от него, за да мога да отворя вратата на колата, но Самсон хваща ръката ми и ме притегля обратно.
– Баща ми е написал това. Раницата ми е у теб?
До този момент не ми бе хрумвало, че Самсон навярно е предположил, че раницата му е изгубена завинаги.
– Да. Взех я в нощта, когато те арестуваха.
– Ти си запазила стиховете на баща ми за мен?
– Разбира се – кимвам.
Очите му преливат от болка, като че ли се опитва да сдържи сълзите си. После ме притиска към гърдите си, заравя пръсти в косата ми и сгушва главата ми в своите длани.
– Благодаря ти, задето вярваш в мен, Бея.
– Ти пръв повярва в мен, Самсон. Това беше най-малкото, което можех да направя.
32
Когато най-после стигнахме до плажа, той дори не се спря, за да се възхити на гледката. Слезе от колата, свали тениската и закрачи право към океана. Аз останах да седя на пясъка и известно време го наблюдавах как плува. Той е единственият във водата, а аз съм единствената на плажа. Пусто е, защото вече е октомври, и Самсон е луд да влезе във водата, когато е толкова студена.