– Аха, няма да бъде лесно.
– Знам. Но аз съм упорит и настоятелен.
Самсон обвива ръце около мен и ме привлича към себе си. Целува ме по темето.
– Как трябва да те наричам? Шон или Самсон?
– Самсон – без колебание отвръща той. – Никога не съм се чувствал повече себе си, отколкото, когато бях с теб през онова лято. Точно такъв искам да бъда. Завинаги.
Обгръщам коленете си с ръце и заравям уста в лакътя си, за да скрия усмивката си.
– Къде живееш сега? – пита ме Самсон.
Кимвам към плажната къща на баща ми.
– Тази седмица съм отседнала с татко и Алана, но имам апартамент в Хюстън. Следвам право.
– Не може да бъде!
Засмивам се.
– Може. През август започнах първия семестър.
Самсон клати глава. Върху лицето му е изписана смесица от гордост и недоверие.
– Не знаех, че искаш да станеш адвокат.
– Аз също не знаех, преди да те арестуват. Кевин действително много помогна. Всъщност ще започна като стажант в неговата кантора.
Самсон меко се усмихва.
– Гордея се с теб.
– Благодаря.
– В затвора изкарах няколко подготвителни курса за постъпване в колеж – казва той. – Смятам да опитам да се запиша да уча някъде, ако ме приемат.
Докато го изрича, погледът му се зарейва в далечината, сякаш се тревожи за всички предизвикателства, с които му предстои да се срещне.
– Как беше в затвора?
Той въздъхва.
– Наистина, наистина гадно. Давам оценка едно от десет. Не ти го препоръчвам.
Разсмивам се.
– Каква е следващата стъпка? Къде смяташ да живееш?
Самсон свива рамене.
– Кевин каза, че е уредил нещо временно за мен. Всъщност трябваше да му се обадя веднага щом ме освободят.
Ченето ми увисва.
– Самсон! Минаха четири часа оттогава! И още не си му се обадил?
– Нямам телефон. Възнамерявах да те помоля да използвам твоя, но малко ме разсеяха.
Извъртам очи и вадя мобилния си телефон.
– Ако нарушиш условното си освобождаване с нещо толкова глупаво, лично аз ще те закарам в затвора.
Самсон избърсва пясъка от ръцете си и поема телефона, след като избирам номера на Кевин. Кевин отговаря след второто позвъняване.
– Още не съм се чул с него – казва Кевин, предполагайки, че аз го търся. – Обещах да ти звънна веднага след като той ми се обади.
Самсон ми се усмихва, преди да заговори по моя телефон.
– Аз съм, Кевин. Вече съм свободен.
Настъпва кратка пауза, преди Кевин да отговори:
– Това е телефонът на Бея. Ти с нея ли си?
– Да.
– Къде сте?
– На плажа.
– Бея чува ли ме? – пита Кевин.
– Да – обаждам се аз, като се навеждам към телефона.
– Предполагам, че си била права за него.
– Разбира се, че бях – усмихвам се аз.
– Казах ти, че от теб ще излезе дяволски добър адвокат с тази твоя отдаденост – отбелязва Кевин. – Слушай, Самсон. Ти слушаш ли?
– Аха.
– Днес ще ти изпратя по имейла информацията за твоя надзорник. Имаш седем дни, за да му се обадиш. Ще намериш ключа под камъка отдясно на контейнера за боклук.
Самсон ме поглежда и повдига вежди.
– Какъв ключ?
– За къщата на майка ми.
Самсон поглежда над рамото ми към къщата на Марджъри.
– Не разбирам какво имаш предвид.
– Да, знам. Майка ме накара да ѝ обещая да не ти казвам, докато не те освободят. Тъкмо заради това те инструктирах да ми се обадиш веднага щом те освободят. Много зле изпълняваш инструкции. Нотариалният акт е в кантората ми, ще ти го донеса по някое време тази седмица. Опитах се да поддържам къщата, но бях много зает. Тя се нуждае от доста ремонт.
Недоверието, изписано върху лицето на Самсон, е нещо, което бих искала да снимам. Сигурна съм, че и моето изражение не е по-различно.
– Това шега ли е? – пита Самсон.
– Не. Ти си направил някои много глупави грешки, но също и доста добрини за хората тук. Моята майка беше една от тях. Тя смяташе, че заслужаваш да наречеш това място свой дом, защото знаеше колко много го обичаш.
Самсон пресекливо издиша и изпуска телефона на пясъка. Става и се отдалечава. Спира близо до водата и стиска тила си.
Вдигам телефона и избърсвам пясъка от него.
– Може ли по-късно да ти се обадим, Кевин?
– Всичко наред ли е?
Наблюдавам Самсон, докато се опитва да осмисли всичко, което Кевин току-що му бе казал.
– Да. Мисля, че той просто се нуждае от малко време, за да свикне.
След края на разговора отивам при Самсон. Заставам пред него и вдигам ръце, за да избърша сълзите от бузите му, така както той толкова пъти бе правил с мен.
– Не заслужавам гази къща, Бея – клати той глава.
Вземам лицето му в шепи и го накланям, докато ме погледне в очите.
– Ти беше предостатъчно наказан. Приеми добрите неща, които животът днес ти дарява.