Топчията като че ли не го беше еня за възторзите. Опря белия мускет-меч на рамо и закрачи към Гавин. Наперената му походка уплаши Гавин повече от обичайната му лудост. Тя означаваше, че и Топчията е изненадан от успеха си. „На Оролам топките…“
— Никой на света не можеше да улучи! — заяви Топчията. — А капитан Топчията улучи!
— Капитан Топчията! — изрева екипажът.
Топчията се надвеси тържествуващо над Гавин. Усука масур от рошавата си брада и го подъвка.
— Железата! — изръмжа на моряците.
Пак оковаха Гавин, но той едва забеляза.
Слава на Оролам, ако си бе изпросил смъртта, Карис никога не би му простила. Всъщност върнеше ли си свободата, тази история щеше да е сред онези, които нямаше да сподели с нея.
Топчията вдигна тържествуващо мускета-меч. Фукаше се и Гавин реши, че е безопасно… не, дори желателно да прояви възхищение. Острието беше красиво творение, покрито с някакъв бял емайл и украсено с толкова големи камъни, че сигурно бяха само полускъпоценни. Гавин не беше вещ оръжейник, но това пред очите му приличаше повече на церемониално, а не бойно оръжие. Скъпоценни камъни бяха инкрустирани по цялата дължина на острието и несъмнено отнемаха от здравината му, а тези черни шарки? Човек трябваше да има занаятчия подръка, за да ги възстановява често. Имаше и изрязан жлеб в острието, където ръка трябваше да хване оръжието, за да е устойчиво при стрелба. И това правеше острието още по-слабо. Не виждаше нито петлето, нито подложката, от която кремъкът изтръгваше искри, никакъв уравновесяващ приклад за по-голяма точност или за смекчаване на отката. Шега ли беше? Бездруго цевта изглеждаше прекалено изящна за цев на истински мускет.
— Дори не го зареждам — похвали се Топчията. Знаеше, че Дазен също като него цени майсторски направените оръжия. — Сам си прави куршумите и са по-точни от… е, ти вече видя. Спусъкът се запъва ей тук, когато е зареден.
— Как… как? — измънка Гавин.
Невъзможно, разбира се. Но изстрелът току-що бе пръснал ябълка в устата му от четирийсет крачки на люшкаща се палуба. В момента можеше да повярва на какво ли не.
Топчията стисна ефеса на меча, завъртя и го издърпа назад. Показа се малка одимена камера. Той сипа в нея черен барут от пълния рог на кръста си, затвори я и пак издърпа ефеса, който се разтвори в подобие на малък приклад. Топчията се ухили като дисципул първа година, на когото му се е разминала безнаказано пакост.
И Гавин пак долови смътен признак, че това безумие поне наполовина е само показно. Твърде свързани бяха последните му думи. И щом се замисли за това, прозря тутакси. Топчията си беше особняк. Все подбираше неуместни думи. Но ако го смятаха за особняк или глупак, щеше само да си навлече присмеха на коравите мъже, които предвождаше, затова трябваше да е напълно побъркан. Хората се изнервят около лудите, чудят се дали няма да прихванат болестта и гледат да стоят настрана. Какво по-добро от това за нов капитан, който не само иска да остане капитан, но и да се превърне в легенда?
— Колко е точен? — попита Гавин.
— Уцелих един скапаняк от четиристотин крачки. Топчето не криволичи в полет. По-добра магия от всяка, която си имал някога, Смешко Гайл. — Топчията опря мускета в рамото си и проследи с цевта рееща се чайка на двеста крачки от кораба. Стреля тъкмо когато тя пикира към водата… и не улучи. — Е, да, няма да свърши цялата работа вместо тебе. Затова му имам уважението. Изисква да си съвършен, също като морето.
Гавин обаче не се загледа в изстрела. Взираше се в мускета. В удължилия се приклад като че ли имаше копчета и мънички циферблати е нанесени до тях миниатюрни руни. Топчията не се постара да привлече вниманието му към тях и Гавин допусна, че пиратът още не е проумял за какво служат.
— Може ли?… — подхвърли Гавин.
Топчията впи поглед в него. Изсмя се.
— Ако ще вече да не си Призмата, Топчията не е чак толкова тъп, че да сложи магия в ръцете ти. — Плю в морето, извади парцал и започна да бърше следите от черен барут по острието. — Трябва много да внимавам с това нещо. Опасно е като Зури.
Улиса се в мислите си и Гавин се зачуди дали го бяха извели на палубата само за да има Топчията пред кого да се похвали.
Не че беше против. Всяка почивка от веслото си струваше. Разбира се, предпочиташе да не стрелят към него с мускети, докато си почива, но на подарен кон зъбите не се гледат и тъй нататък.
— Какъв откуп да поискам за тебе? — попита Топчията.
„А-а, довел ме е да си поговорим? И не можа да не стреля по главата ми, макар че е умувал за откупа?“ Може би лудостта не беше само преструвка.