Сега стоеше в мътно прозиращо зелено кълбо. Искаше да остава прав вътре, като ходилата му се плъзгат непрекъснато по оранжевото при търкалянето на топката. Разбра обаче, че няма да успее.
— Току-що проумях, че не е нужно да съм в топката — каза Кип. — И май идеята ми не я бива за нищо.
Но звуците проникваха трудно през затвореното кълбо. Никой не го чу.
Кип махна с ръка на Круксър, който сметна това за знак, че е готов, и двамата с Бен-хадад бутнаха топката към стъпалата. Кип падна на секундата. Оранжевото си беше хлъзгаво.
Привидя му се, че Круксър опита да спре някак топката, но Бен-хадад помисли, че всичко е наред, и тласна Голямото гибелно гюле с все сила. Май щеше да се окаже гибелно и за Кип.
И Кип заподскача по стъпалата. Отначало топката се търкаляше бавно, стигна до следващата площадка и подскочи. Движеше се покрай външната извивка на спиралната стълба… и налетя към лицата на десетина-дванайсет стражници от Бялата гвардия, които тичаха нагоре. Беше с диаметър шест стъпки, стълбата беше широка десет. Кип не очакваше, че ще помете всички врагове, но точно това се случи.
Завъртя се с десния хълбок нагоре за миг и видя как другите от групата трополят стремително подире му — съсичаха размятаните стражници и внимаваха да не се спънат в тях. Следващото подскачане на топката го събори на другата страна.
Дори не видя следващите врагове, само усети сътресението от сблъсъка с тях. Топката набираше такава скорост, че нямаше как другите да не изостанат. При поредното отскачане той се озова с главата надолу и само липсата на ръбове и ъгли в кълбото го спаси да не си счупи врата. Още един сблъсък — толкова силен, че зъбите му изтракаха. Топката отскочи в обратната посока.
Проснат по гръб, Кип се взираше през полупрозрачния луксин, питаше се колко ли врагове е убил с толкова силен удар.
Нито един. Кълбото бе налетяло на издадена рамка на врата. И сега се търкаляше бавно към стъпалата под тази площадка.
Зърна разкривено от зеления луксин младо лице, надничащо иззад завоя на стълбата. Стражът зяпаше недоумяващо — пред него имаше тантурест младеж в кълбо. Загрозеният от оптическата илюзия страж носеше мускет, но стоеше бездейно. Само един удар на сърцето по-късно до него имаше още половин дузина от Бялата стража. И те спряха учудено.
Кип им помаха дружески. Онзи път на реката това бе помогнало. Но никой от тези мъже не отвърна на поздрава.
Сети се за още нещо. В топката нямаше никакви отвори. Не му стигаше въздух. Не чуваше какво си говореха стражниците, но не личеше да са настроени добре към него.
Появи се офицер и кресна:
— Гръмнете това нещо!
И те вдигнаха мускетите за стрелба. Кип бе спирал куршуми със зелен луксин, само че отворен, наситен с цялата мощ на обзелото го тогава безумие. В момента лежеше по гръб, а луксинът на тази топка не можеше да спре куршуми.
„И защо не го направих достатъчно дебел? Ами да, защото мисленето губело време.“
Яростен рев разтресе дори кълбото, мярна се Големия Лео, дотичал по стълбата по-вихрено, отколкото според Кип човек би могъл да бяга по стъпала. Наведе се с едното рамо напред и стовари огромното си тяло в зелената топка.
Гибелното гюле на Кип се вряза в стражниците, докато те натискаха спусъците. От сътресението и задушаването светът пред очите му почервеня, после почерня и всичко изчезна.
След незнайно колко време се опомни задъхан. Тея стоеше над него с нож в ръката, а тялото му беше наръсено с прах от разпаднал се зелен луксин. Вдиша тежко няколко пъти, преди главата му да се проясни. Значи беше припаднал, а Тея бе забила ножа в точката, където бе запечатал луксина на топката.
Говореха му нещо, но той нямаше какво да каже. И още не ги разбираше. Помогнаха му да стане и той попита:
— Къде е Даелос?
Другите май се бяха струпали около него. Където и да се намираха в момента. В долния край на стълбата за роби? Бен-хадад и Феркуди презареждаха тромблоните, за да разбият с изстрели някаква врата.
— Изкълчи си глезена, докато прескачаше трупове — отговори Круксър. — Наложи се да го оставим.
— Оставили сте го?!
— Преоблякохме го в туника и наметало на Бялата гвардия. Хирурзите ще му помогнат, после ще се изсули тихомълком. Черногвардейците ще го прикрият — оправда се Круксър.
И на него му тежеше, че е изоставил човек от екипа си. „Оролам да ме прокълне, но ние сме още хлапета. Дори Круксър.“
— Това беше правилното решение — настоя Тея. — Стига приказки. Да не стоим тук.