— Има още някакъв изход — настоя Феркуди. — Майка ми и баща ми си приказваха, беше отдавна. Чух ги, без да искам. Имало пряк път до Оръдейния остров, но не с лодка.
— Откъде се минава? — веднага попита Круксър.
— Не знам. Само чух, че е проходът е скрит.
— Значи това не ни помага с нищо — троснато каза Големия Лео.
Болката като че надделяваше над изтръпването в счупената му ръка — той рядко се държеше сприхаво.
— Трошач? — подкани Тея.
— И аз знам, че има друг изход от кулата. Научих от баща ми, но той не обясни откъде се минава. Но не трябва ли да е в някой от подземните етажи, щом проходът е под дъното на залива?
— Ако искаме да стигнем до долните етажи — каза Круксър, — пак ще трябва да прекосим голямото фоайе. Стълбата за робите не стига дотам. Другата стълба е чак в отсрещния край.
— Ама че тъпо са го измислили — възмути се Бен-хадад. — И защо стълбата за робите да не продължи надолу?
— За да улеснят защитата на кулата. Както виждаш, те имат полза от това.
— Трошач, говорех за друго — многозначително каза Тея.
— Моля?
— Сещаш се.
— Не се сещам.
— Не помниш ли какво откопчих от тебе?
— Ха, взе да звучи интересно — обади се Винсен.
— Затваряй си устата, Винсен.
— А-а! — проумя Кип най-сетне.
Картите. Тя питаше не е ли видял в картите някакъв изход от кулата. Тези карти бяха посветени на най-могъщите и влиятелни хора на света; защо да не предположат, че някои от тях са знаели как да избягат незабелязано при нужда?
— Ами… не помня нищо, което да ни върши работа.
От половин час не го мъчеше внезапното пропадане в някоя карта. И това не му липсваше. Още имаше главоболие, макар че вече не беше толкова непоносимо. Не изглеждаше ли, че виденията го връхлетяваха заради някаква ключова дума?
„Изход. Кула. Кулата на Призмата. Оръдейния остров. Бягство.“
Нищо.
— Проверете другите врати на този етаж — заповяда Круксър. — Може би има обиколен коридор към другата стълба или друг изход. Хайде! Ти стой тук, Трошач. И мисли.
Разпръснаха се към всички останали врати освен двойната отпред. Кип се напъваше да мисли. Бе поел в себе си тези карти. Всичките. Все нещо би могло да изплува. Все някой от онези хора бе знаел тайната, която им беше необходима сега. Поне някой от черногвардейците, за които имаше карти, нали?
Не го спохождаше никакъв спомен. За каквото и да помислеше. Не можеше да призове картите.
Как така, в ада да пропаднат дано?! Каква полза имаше от скапаните карти, щом не му помагаха в нужда? Когато се бе измъкнал от Великата библиотека, започнаха да му се натрапват една след друга. И при най-малкия повод.
„Аз съм Гайл и уж помня всичко!“
Но не си спомняше нито една карта. Освен онази, която още не беше преживял. Картата на Бялата. Картата-загадка. Чудесно, няма що. Само загадки му липсваха сега, когато всяка загубена секунда позволяваше на Бялата гвардия да стегне обръча около тях. Какво му бе казала тя преди края? „Не само Призмите бягат“?…
„Тъпанар! Бялата е знаела за таен изход! Разбира се, че е знаела! Трябва да е в нейната карта!“
— Залостена! — извика Големия Лео, връщаше се тичешком.
— И моята! — добави Тея.
— По стълбата слизат много хора. Тичат! — осведоми ги Феркуди.
— Значи са запречили всички врати — каза Круксър. — Кип, откри ли нещо?
— Трябва ми светлина. Пълноспектърна светлина.
— Значи няма да стане на стълбището — каза Феркуди. — Естествена светлина има само отвън.
— Не останаха ли бели факли? — попита с надежда Големия Лео. — Тея?
— Нито една. Изгорихме ги.
— Ако се качим един етаж нагоре, можем да излезем на някой от балконите — напомни Големия Лео.
— Не се качвам обратно — натърти Круксър. — Опитваме се да излезем от кулата, а изглежда, че всички пътища за бягство са през подземните етажи. Тръгнем ли нагоре, ще се натъкнем на двойно повече стражници от онези, през които вече минахме.
Най-после се върна и Бен-хадад. Беше се задъхал.
— Стигнах… стигнах чак до асансьора. Можем да… да се промъкнем някак. Но видях какво става отпред. Пред Стъблото на лилията има засада. Поне четирийсет… не, петдесет от Бялата гвардия. С мускети.
— Качваме се — реши Кип.
Гледаха го като луд. И бяха прави. Дори ако си пробиеха път до асансьора, от голямото фоайе можеха да ги обстрелват, преди да са тръгнали нагоре.
— Трошач, нагоре ли? — Круксър сви вежди.
Винсен опъна тетивата и стреля. На четирийсет крачки от тях изскочилият през вратата на стълбището мъж залитна и се просна на пода. Винсен вече имаше друга стрела на тетивата. Стреля отново.