— Ами да, тунел беше! — развълнува се неочаквано Феркуди. — За него си говореха баща ми и майка ми. За някакъв тунел под дъното. Стигал до Оръдейния остров. Тунел! — Посочи към морето, все едно те отказваха да проумеят очевидното. — Но… но… не може да започва от покрива. Входът не е ли в подземията?
— Ферк, всичко ли досега мина покрай ушите ти? Впрочем… Извинявай.
Тея засенчваше очите си с длан, докато разширяваше зениците си да погледне в парил, но мигаше начесто в ярката слънчева светлина.
Някой се разкрещя гневно в коридора под тях. Някой от черногвардейците. Кип знаеше, че се опитват да ги предупредят за опасността.
— Вратата залоства ли се? — подвикна Круксър.
Винсен завъртя глава.
— Само отвътре. Някой носи ли стрели? Лошо… А някой знае ли как да прави стрели от луксин?
Никой не отговори. Големия Лео подпираше вратата с тежкото си тяло.
— Дано са си забравили мускетите…
Ръката го болеше, но той вече се бе примирил.
„Решил е да умре достойно. Ето към какво поведох приятелите си.“
— Трошач, очилата! — сепна го Тея. — Опитай с всички поред.
Кип си сложи подчервените очила. Още не можеше да им се нарадва, даваха му всички подробности, разкривани от подчервеното, без да се лишава от видимата светлина. Може би бяха създадени от самия Луцидоний. Но сега не му помогнаха. Прибра ги в калъфа и извади свръхвиолетовите. Огледа се, без да знае какво търси.
Вратата се разтърси от нечий опит да я отвори. Натрапникът не очакваше, че я натискат от другата страна. Блъсна я повторно.
— Не се обръщай натам! — скастри го Тея.
Големия Лео още задържаше вратата, но се присви на топка, за да е колкото може по-ниско. Изтрещяха два мускета, пръснаха се трески оттам, където преди малко бяха главата и раменете му. Винсен пъхна мъничка заслепяваща бомба през една пробита от куршумите дупка.
— Кип, виждам нещо! — извика Тея.
Той се взря в мястото, което му сочеше, и различи някакви очертания в свръхвиолетово. Приличаха на ключ. Кип натисна фигурата с все сила и тя потъна.
До самия ръб на кулата запламтяха бели букви. Кип обаче не знаеше този език.
— Ъ-ъ… някой може ли да прочете това? Какво е написано?
Круксър се вгледа внимателно.
— Старопарийски. И май означава… „Ще бягаш ли, Бяла?“.
— Да, това е! — оживи се Кип, щом видя друг, по-голям ключ под буквите.
Натисна и него с цялата си тежест. Капак се плъзна встрани и се подаде лост.
Във вратата зейна нова дупка — само на педя от лицето на Големия Лео. Една треска одра бузата му и той кресна:
— Какво чакате?
Кип натисна лоста, докато той опря в каменните плочи. Чуха чегъртане и стържене. Всички се оглеждаха за появата на някакъв отвор.
— Къде е входът? — промърмори Тея. — Как мислиш, може ли да е шахта?
— А бе нещото… не го знам какво е, се показа ей там — посочи Феркуди.
На един от зъберите по външната окръжност на кулата стърчеше прът с пръстен. А в пръстена бе закрепен краят на стоманено въже, което изчезваше в камъните пред краката им. Камъните светеха като нажежени.
— Не стъпвай на тях! — извика Тея.
— Това е лост за опъване или навиване — каза Бен-хадад.
— Какво? — попита Тея.
Но Кип разбра. Бутна лоста нагоре и пак го дръпна към пода.
— Нямаме време! — обади се Големия Лео.
— Нямаме и избор! — отвърна Круксър. — Действайте!
С всяко дърпане на лоста се появяваше още някаква част от въжето, което май продължаваше до отсрещния край на кулата.
— За какво служи? — чудеше се на глас Кип. — Къде е проклетият отвор? Трябва да е някаква шахта, нали?
Чуваше тътена от изстрелян луксин, вопли, гърмежи, пращене на дърво, но не можеше да се ослушва. Светът му се смали до този дълг, до това място. Стоманеното въже най-после изскочи в цялата си дължина над покрива — продължаваше по макара на прът от другата страна.
Кип дръпна лоста отново и не усети никаква съпротива. Тази част от работата му бе свършила, в каквото и да се състоеше тя.
— Това беше! — извика той. — Какво имаме?
— И там няма шахта — каза Феркуди, вторачен в макарата.
— Капитане! Ще ги задържите ли пред вратата без Феркуди? Трябва ми! — провикна се Бен-хадад.
— Да! Върви, Ферк!
Круксър беше с очила, запращаше луксин през дупките във вратата, която едва се крепеше на пантите, пробита и нацепена от куршуми.
Настъпи кратко затишие.
— Феркуди, занеси ме там — помоли Бен-хадад.
Феркуди веднага го вдигна и отиде при Кип, който стоеше до ръба. Стоманеното въже се беше показало не само над покрива, но и от стените на кулата, скрито може би от столетия под каменния зид. Надолу обаче се виждаха само десетина крачки от дължината му.