— Трошач? — извика Тея задавено. — Кип?!
Той се обърна. Тея държеше толкова ръждясала макара, че почти не личеше какво е представлявала някога.
— Какво е това? — попита Кип.
Още не му се искаше да проумее.
— Тук има дупка. Дъждовна вода се е просмуквала години наред, може би десетилетия.
— Ами вземи друга. И побързай. В коридора се чуват още гласове. Май са повикали притеглящи да угасят пожара.
— Трошач… Всичките са съсипани.
Спогледаха се.
— Ти вземи тази. Аз ще си направя съвсем същата от луксин.
— И двамата знаем, че още не си чак такъв майстор в притеглянето.
— Мога да си направя.
— Кип…
— Тея, нямаме време за спорове.
— Кип! Аз ще остана. Мога да остана невидима дълго…
И понечи да вдигне качулката на главата си.
— Тук ще нахълтат десетки бели. Проклети да са! Все някой ще се блъсне в тебе и… край.
— Трошач, Гос умря, за да се измъкнеш оттук. Не пропилявай саможертвата му.
— Не обръщай смъртта му срещу мен!
— И ти не го прави! Трябва да изпълняваме заповедта.
— Знаеш ли какво отличава дебелите момчета?
— Какво? Какво?!
— Когато не искаме да помръднем, просто не мърдаме. — Усмихна и се криво. — Ела тук, хрумна ми нещо. — Сложи си ловко жълтите очила. — И двамата се махаме.
Яхна напречниците, но не толкова близо до ръба, че Тея да го бутне. Докато тя се настаняваше с лице към него, очите ѝ изведнъж се разшириха, но не защото сядаше в скута му.
— Кип, хайде! Веднага! Ейрам!
Само че вместо да помогне в отблъскването, тя се накланяше вляво от Кип — върху същия крак, с който той се опитваше да избута общата им тежест. Кип проумя, че Тея иска да докопа пистолета, който бе пъхнал под колана до калъфа с очилата.
Зад гърба му гръмна мускет и Кип усети рязка промяна. Не беше улучен, Тея също. Тя обаче гледаше нагоре. Куршумът удари точно там, където Т-образното желязо се съединяваше с макарата. И докато се взираха, макарата се плъзна надолу по въжето. Без тях.
Сега седяха на желязо, което не беше свързано с въжето.
— Ще ми повярваш ли, че се целех в главата ти? — подвикна Ейрам. — Голям късметлия си! Лошото за вас е, че с копието съм много по-сръчен.
„Хиляда и едно. Хиляда и две…“ Кип никога не бе притеглял здрав твърд луксин за по-малко от шест секунди. При всеки опит да бърза жълтото се разпадаше.
Тея най-после хвана дръжката на пистолета, но не можеше да го измъкне. Дръпна по-силно. Отказа се. Опита да стане…
„Хиляда и три. Хиляда и четири…“
Кип я притисна до себе си и скочи от ръба. Тея се вкопчи в него с ръце и крака, докато падаха, зажумяла до болка в очите. Продължаваха да падат… и прелетяха над стената около Хромария, вече бяха над морето.
Тя вдигна глава онемяла. Кип бе притеглил върху въжето проста затворена кука от жълт луксин, която продължаваше надолу и обхващаше желязото. Вече беше с оранжеви очила и покриваше въжето с неспирен поток от хлъзгав луксин, за да намали триенето на жълтото по стоманата. Оставяха зад себе си опашка от жълти искри, но куката издържаше. И щеше да издържи достатъчно дълго.
Тея го погледна с огромни очи. И пак се вкопчи в него, но от безмерна радост. В прекрасната светлина на утрото прелетяха над морето и брега. Профучаха над Сапфирения залив. Прехвърчаха над сутрешни шествия и фойерверки от пъстър луксин. Тея махаше на сащисаните тълпи и мнозина отвръщаха със смях на поздрава.
Въжето продължаваше над източната част на Големи Яспис, високо над къщи, складове, кораби и крепостната стена.
Тея го гледаше и той я гледаше. Тя сияеше от радостта и слънчевите лъчи, в очите ѝ искряха милиони цветове, които Кип не бе виждал никога. Летяха, прегръщаха се, спасени и живи, вдишваха великолепието на въздуха и Окото на Оролам ги гледаше с одобрението, в което са уверени само младите влюбени. В този миг Кип откри разликата между любов и увлечение, между любов и жажда, между любов и копнеж да не останеш необичан. Не искаше да знае нищо повече, желаеше само този миг да се съхрани завинаги, а главата му да се отърве от всички други мисли.
Целуна я. И тя го целуна. И беше увлечение, и жажда, и копнеж да бъдеш обичан, и всепоглъщащ огън, който изгори тревоги, самота, страх, време, битие и мисъл. Целуваха се, прегръщаха се, летяха и за стотина удара на сърцата им нямаше война, смърт, болка, нямаше нищо трудно, нищо ужасно, нищо освен топлина и сливане.
И когато към края на въжето полетът им се забави, когато Кип най-после се откъсна от Тея и пак се загледа в очите ѝ, знаеше, че е потънал в нея. И научи разликата между любов и нужда.