96.
Преди да стъпят на земята, Кип и Тея видяха, че другите в групата не са пострадали… и при тях стоеше не кой да е, а Трепери-юмрук.
Кип не помнеше да се е радвал толкова на някого.
— На кой кей? — попита Трепери-юмрук.
— Пети червен.
— Имам и добра новина, и лоша. Между това място и кея има поне двеста души от Бялата гвардия. Използват една голяма къща за казарма. Пратиха им съобщение с огледала, че ви искат мъртви. А всеки и на двата острова знае къде сте.
— Как са научили? — попита Феркуди.
— Ами от голямото стоманено въже, което сочи право към пас — подсказа Големия Лео.
— А, вярно.
— Знаете кодовете им? — учуди се Бен-хадад.
— Моля ви, кажете ми, че само това е лошата новина — промърмори Круксър.
— Да, това е.
— Каква е добрата?
— Добрата е, че аз не понасям онези от Бялата гвардия.
Трепери-юмрук се ухили и Кип повярва, че всичко някак ще се нареди добре.
— Сър — каза Круксър, — преди да тръгнем, трябва да знаете, че вече не сме черногвардейци. Сега сме изгнаници.
Трепери-юмрук го погледна и каза само:
— Да тръгваме.
Само допреди година, дори допреди половин Кип щеше да издъхне от такива усилия след два-три квартала. Бен-хадад не можеше да помръдне с раздробеното си коляно, затова го носеха Кип и Големия Лео въпреки счупената си ръка. Носеха го на бегом.
Напредваха бързо към целта, като спираха само за малко, за да се сменят като носачи. Помагаше им струпването на тълпите по главните улици — по-малките бяха опустели. Накрая почти се сблъскаха с четирима от Бялата гвардия, които също тичаха.
Групата направо ги стъпка преди да стрелят дори веднъж.
Стигнаха до стената, изминаха следващите два квартала покрай нея и спряха до малка врата, през която едва можеха да се промушат по един. Улиците бяха разположени така, че лъчите от Хилядата звезди да стигат навсякъде, но очертанията на крепостните стени зависеха от формата на Големи Яспис. Затова имаше доста чудновати извивки и кътчета.
— Хвърлете огън във въздуха — нареди Трепери-юмрук. — И вдигнете шум. Искаме ги тук.
Кип си сложи червените очила, запрати луксин нагоре и го подпали. И другите наситиха въздуха с цветове.
В обикновен ден безброй зяпачи щяха да се струпат около тях за минути, но на Слънцеднев тук идваха мнозина притеглящи от Седемте сатрапии, които знаеха как да събират зрители. Повечето от тях обаче предпочитаха улиците с шествия, за да събират и монетите, хвърлени им от доволните тълпи.
Трепери-юмрук извади ключ и отвори вратата.
— Трошач, покрий ключалката с огнено желе и я подпали. Нека изглежда, че сме я прогорили, за да минем.
Кип го послуша, а Трепери-юмрук посочи и каза:
— Натам има тясна пътека покрай ръба на скалите. Някога се е спускала до водата, но преди много години е имало срутване. Не води доникъде. Всички, които ни търсят по пътеката, няма да ни гонят по петите.
Не минаха през вратата, а продължиха тичешком покрай стената. След още няколко квартала видяха малка порта. Трепери-юмрук имаше ключ и за нея. Промушиха се и той я заключи.
След петстотин крачки и тази пътека свършваше пред поредната врата. През нея се върнаха на улиците. След няколко минути стигнаха до пристанището и трябваше да забавят крачка. Кейовете бяха препълнени с хора, пристигащи късно за Слънцеднев, стотици търговци разтоварваха стоки и се опитваха да продават какво ли не. Тук щеше да обезлюдее чак по пладне. Но по-важното беше, че наоколо май не се мяркаше никой от Бялата гвардия.
Още преди да доближат червените кейове видяха луксиат да пристъпва от крак на крак, до него стоеше накипрената Тизис Маларгос, която видимо губеше търпение.
— Успяхте! — възкликна тя. — Вие ли го направихте? — Посочи стоманеното въже и Кип се ухили, но Тея се отдръпна при другите от групата.
Тизис я погледна, после недоволно се вторачи в Кип.
— Е, ще го направим ли?
— Какво да направим?
— Да подпишем договора в три екземпляра и да изречем обредните слова пред луксиата. Това е. Той знае, че трябва да съкрати церемонията до най-същественото.
— Дай ми един екземпляр от договора — настоя Бен-хадад. — По-бързо!
— Наистина ли се каниш да го прочетеш? — намръщи се Тизис. — Сега?
— Всъщност не. Защото имам проблеми с четенето. Големия Лео ще ми го прочете.
— Това е типичен рутгарски брачен договор — увери ги луксиатът, но даде екземпляр на Големия Лео, който го зачете на глас до Бен-хадад.
— Имаме ли време за това? — попита Винсен.