— Той не е Кип Делаурия, копелето. Поне това знам. Не е и Кип Гайл. Той е Трошача, той е Светлоносеца, той е нашият Диакоптес, върнал се в света.
— Щом е тъй, племеннико, върви. Ти изпълни своята улта, затова в следващата си задача се опирай не на дадени клетви, а на сърцето си. Иди да отклониш волята на Трошача, за да не ни унищожи като предишния Диакоптес. Иди да му служиш, иди да го спасиш или иди да го поразиш — а с него и целия свят.
Първи епилог
Тътенът на далечния взрив се разнесе по широките централни улици на Големи Яспис, между арките на Хилядата звезди, покрай белосаните къщи и лъскавите куполи. Веселата врява на тълпите по пътя на празничното шествие стихна и всички очи се извърнаха към хоризонта, но погледът на Железни ги изпревари.
Докато ехото на разтърсващите звуци заглъхваше, той забрави за горчивите угризения и ровенето в душата си. Облак дим се издигаше близо до пристанището, толкова нажежен и огромен, че се обърна навън и заприлича на гъба. В онази част на острова имаше само едно място с достатъчни количества черен барут, за да породи такъв мощен взрив. Той се втурна натам.
Великанският ръст, неспирните тренировки и опитът от обикалянето по всяка крива задна уличка на острова му помогнаха да измине неусетно половин левга. Напиращите да избягат и напиращите да отидат по-наблизо го забавиха, когато навлезе в тесния полуостров. Бялата гвардия на Андрос Гайл се мъчеше да прегради мястото, но го правеше нескопосано, както можеше да се очаква.
Доближаваше редицата — тези идиоти не пускаха към мястото на взрива хирурзи, така ли? — и начесто поглеждаше разсейващия се черен облак и отломките под него. Оръдейната кула, пазеща пристанището, бе избухнала. Арсеналът беше вдълбан надолу в здравата скална основа на острова, не можеха да го засегнат дори оръдията на вражески флот. А Карвър Черния, който отговаряше за отбраната, проверяваше придирчиво спазва ли се нужната дисциплина в съхраняването и работата с толкова много черен барут.
Разбира се, откакто некадърните стражници от Бялата гвардия бяха застъпили на служба в кулата, може би бяха започнали да съхраняват барут и извън подземията. Изпуснат фенер, ботуш с налчета… разхлабиш ли дисциплината дори малко се случват тъкмо такива беди.
Но усетът му не допускаше, че взривът се дължи на случайност.
Стражниците се опитаха да го спрат и той им каза:
— Аз съм командир Железни, отдръпнете се.
Спомни си, че това вече не е вярно, чак когато изрече думите. Толкова отдавна беше командир, че не можеше да мисли за себе си по друг начин.
Те веднага отстъпиха. Още не бяха научили.
Оръдейната кула още стърчеше. Укрепени с желязо и само Оролам знаеше какъв луксин, външните стени бяха напукани тук-там, но иначе изглеждаха запазени. Насочената от тях ударна вълна бе изтърбушила поред всички пет етажа, за да изхвърли всичко нагоре и да превърне кулата в дуло, насочено към небето. Всичко във вътрешността на кулата бе запратено нагоре — той виждаше наоколо широки каменни плочи от подовете, нацепено дърво, парцали, а в подножието на самата кула бяха паднали и тежките оръдия.
Входната врата бе издухана някъде из водите на залива, от дупката още се кълбеше гъст дим. И цивилни, и стражници обикаляха около кулата, търсеха оцелели, оглеждаха разрухата, брояха мъртвите. Железни видя труп без крака, овъглен, без съдраните от взрива дрехи. Други тела се клатушкаха по вълните край брега. Но от повечето загинали не бе останало почти нищо. Ботуш тук, безформен къс месо там. И кървави петна.
Натъкна се на един убит не от взрива, а от острие, разсякло гърлото му. Раната може би се дължеше на шрапнел; по мъртвеца обаче нямаше изгаряния, нито личеше да го е съборила ударната вълна. Явно беше заклан преди мига на взрива.
Значи саботаж. Железни огледа внимателно хоризонта. Мяркаха ли се платна някъде? Не. А и щяха да бъдат предупредени навреме за такава заплаха. Тогава защо бяха избрали точно тази цел? Не му се вярваше Цветния принц да жертва хора и много пари, за да взриви кулата без по-далечен замисъл.
Откъм неколцина скупчени на брега стражници се чу вик и Железни забърза към тях. Вадеха някого от водата. Мъж, париец, висок, с огромни мускули, само с панталон, загубил и туниката, и кърпата на главата си. Брат му.
Трепери-юмрук. „Милостиви Оролам, не!“ Сърцето му насмалко да спре. Не може… не можеше да е… Но нямаше как да сбърка това внушително тяло, малко по-ниско подобие на неговото.
— Жив е! — възкликна някой.