Железни разблъска зяпащите стражници и им изръмжа:
— Махнете се! Това е брат ми! Стойте настрана!
След миг държеше брат си в ръцете си.
Трепери-юмрук нямаше видими рани, но когато клепачите му се вдигнаха немощно, бялото на очите беше кървясало. Щом главата му бе пострадала така…
Не. Железни отказваше да повярва на опита си.
— Хардун…
Брат му го гледаше.
— Ханишу.
Почти не споменаваха имената си, откакто бяха получили прозвищата си на черногвардейци. Толкова се гордееха с новите си имена и толкова болка им причиняваха старите.
— Да ме беше видял в тази битка — каза Ханишу. — Двайсет и седмина. За по-малко от минута. А по мен нямаше и драскотина. Те дори… дори стреляха с мускети. Хардун, Оролам ми прости. За Агбалу. Неговият свещен дъх ме водеше в битката. Минах през цялата кула.
Железни още опитваше да си върне хладнокръвието, думите дрънчаха в главата му като изтървани тенджери и тигани.
— Ти ли го направи? — прошепна задавено. — Помислих, че е нападение на Цветния…
— Спасих Светлоносеца. Те искаха да потопят кораба му. — Ханишу напипа ръката му и я стисна. — Слязох в подземията. Сложих запален фитил и побягнах. Но те заключиха външната врата. И аз си пробих път по етажите с бой, скочих от покрива миг преди взрива. Чак до водата. Неповторим скок. Изплувах, заплувах към брега и един проклет камък се стовари от небето. Изобщо не ми хрумна, че ще се задържат толкова дълго във въздуха… Целият съм премазан отвътре.
По очите му личеше, че скокът от кулата не е бил чак толкова успешен. Но ударите по главата могат да разбъркат спомените. А и вече беше все едно, нали?
— Малко ми остава — каза Ханишу. — Имам въпрос, братко.
— Питай каквото поискаш.
— Въпросът не засяга мен, а тебе. И ще мине време, докато си отговориш.
— Какъв е въпросът?
— Преди да напуснеш родината, за да дойдеш тук, ти се срещна с някакви хора. И се закле пред тях.
— Какви хора?
Но Железни знаеше за кого говори Ханишу. И го заболя сърцето, че брат му е научил.
— Ще ти призная нещо — не исках да дойда в Хромария след стореното в Агбалу. Но дойдох заради тебе. Щом узнах, че си се заклел да служиш на Ордена, това не ми даваше мира. Охотно бих сложил край на живота си, но не можех да напусна света, докато ти беше в опасност. Чудна работа… Дойдох да те спасявам, а спасих себе си. Дойдох, защото знаех, че някой ден ще изложиш на риск душата си, ще се наложи да решиш коя клетва да спазиш. И аз трябваше да съм до тебе. Но няма да доживея, братко. Толкова усилия, толкова време… — Ханишу заплака. — Не направих нужното за тебе.
Сякаш вината беше негова…
Железни нито имаше какво да каже, нито знаеше как да спре сълзите, потекли по бузите му.
— След превземането на Ру други ми разказаха как си се молил — промълви Ханишу. — Сигурно е била първата ти молитва след смъртта на нашата майка?
Железни кимна сковано.
— И той отговори на молитвата ти.
— Да, отговори.
С невъзможен оръдеен изстрел на пет хиляди крачки, за да спаси приятели, които след време може би трябваше да убие, ако получи такава заповед.
— Значи си положил клетви пред всеки от непримиримите врагове. Пред Носителя на светлината и пред нейния Творец. Трябва да избереш без мен, братко. Какъв си ти?
Железни не можеше да отговори. Търсеше утеха и прегръщаше брата, когото беше редно да утешава. Също като живота на Трепери-юмрук и смъртта му не беше лека.
Втори епилог
Гавин се събуди легнал по корем, измръзнал, гол, върху твърд под. Изгореното му око беше превързано умело, но навсякъде имаше нови синини. Не помнеше как се е озовал на това място, където и да се намираше то. Обърна се намръщен от множеството гласове на болката, пеещи като хор на Слънцеднев, и отвори здравото си око.
Малка стая с извити стени: приличаше на сплескано кълбо. В тавана имаше дупка за пускане на хляб и дупка в пода за телесните му нужди. Не различаваше цвета, но по кристалните проблясъци се сети, че е в синята килия, която бе създал за своя брат.
И тя беше възстановена.
В мирното съвършенство на този гасящ страстите затвор Гавин изпита ужас и отвращение, каквито не бе познавал през целия си живот. Прониза го болка в гърдите. Задушаваше се, едва си поемаше въздух. Всички негови тайни бяха разкрити от единствения човек, когото обичаше, но изобщо не се надяваше да разбере някога.
Щом затворът е бил поправен, значи баща му беше неговият надзирател. И щом беше намерил тази килия, значи беше открил и другите. Баща му знаеше всичко: измамната победа при Разцепената скала, Дазен в ролята на Гавин и накрая убийството на неговия най-голям и любим син в жълтата килия.