След седмица Хромарият щеше да прати търсачи на пирати: капери с официални заповеди да издирят ловците на роби, които налетяха към потопените кораби на нападащия флот и спасиха давещите се само за да им отнемат свободата. Щяха да пуснат срещу откуп онези с по-заможни роднини, но нямаше съмнение, че мнозина от пленниците ще попаднат направо на големите робски пазари в Илита, където ловците можеха да се отърват безнаказано от човешкия си товар. Други щяха да се насочат към тържища на роби по-наблизо, където безчестни чиновници щяха да съставят фалшиви документи, че тези роби са купени съвсем законно в далечни пристанища. Мнозина от робите щяха да си загубят езиците, за да не приказват излишно.
„Карис, към такава участ поведох хората си. Робство и смърт.“
Гавин бе убил бог и въпреки това беше загубил битката. Когато онази напаст се надигна от дълбините, разпиля флота на Хромария, а с него и надеждите им се сгромолясаха като купчина боклук.
„Ако ме бяха обявили за промахос, това нямаше да се случи.“
Всъщност Гавин трябваше да убие не само брат си, а и баща си. Дори накрая, ако бе помогнал на Кип да наръга Андрос Гайл, вместо да се мъчи да ги разтърве, сега Андрос щеше да е мъртъв, а Гавин щеше да прегръща жена си.
— Мислил ли си някога, че не си достатъчно корав? — обърна се той към Номер седем.
Мъжът изчака три големи замаха с веслото, преди да отговори:
— Нали знаеш как ми викат?
— Май чух някой да те нарича Оролам. Защото си Номер седем ли?
Както шестицата беше числото на човека, така седмицата принадлежеше на Оролам.
— Не е затова.
„Страшно е дружелюбен…“
— Тогава защо?
— Не ти отговарят на въпросите, защото не чакаш — натърти Оролам.
— Старче, до гуша ми е дошло от чакане — увери го Гавин.
Още два големи замаха и Оролам каза:
— Не. И на трите. Три пъти „не“. Някои хора внимават, когато нещата са на тройки.
„Не и аз. Върви по дяволите, Оролам. Заедно с онзи, на когото са те нарекли.“
Гавин се смръщи от познатото мъчение на гребането и пак се нагоди към ритъма на бутането, натискането, потапянето, опирането на краката в дъската и дърпането. „Злият лебед“ имаше сто и петдесет гребци — осемдесет на тази палуба и седемдесет на горната. Отвори между палубите пропускаха ударите на тъпаните и изкрещените заповеди.
Пропускаха не само звуци. Гавин си мислеше, че обонянието му се е притъпило след първите дни, но все се намираше нова воня, която да го тормози. Ангарците се смятаха за народ от чистници и може и да беше вярно — Гавин не забеляза никакви признаци на дизентерия или потна треска сред робите на галерата, а всяка нощ им носеха кофи — едната пълна със сапунена вода, за да се полеят с нея, другата с чиста морска вода, за да се изплакнат. Разбира се, мръсната вода се стичаше при гребците на долната палуба и падаше още по-мръсна към помпите в трюма. Палубите винаги бяха хлъзгави, трюмът — горещ и влажен, потта избиваше непрекъснато, а отворите в борда не стигаха за проветряване освен при силен вятър, затова пък струйките от горната палуба, стичащи се по главата и гърба на Гавин, винаги бяха подозрително смрадливи.
По стъпалата се чуха стъпки — идваше някакъв моряк. Пръсти щракнаха до Гавин, но той дори не вдигна глава да погледне. Сега беше роб и трябваше да се държи подобаващо, за да не го бият за нахалството му. Нямаше нужда да се присвива страхливо, но беше длъжен да гребе и това отнемаше всичките му сили.
Каишката дръпна ръцете му от веслото, отключи оковите и подсвирна на Номер две. Той и Номер едно бяха на върха в променливата йерархия на робите, позволяваха им да седят отпред, да си почиват, доверяваха им се да изпълняват заповеди, без да са оковани, и от тях се изискваше да гребат единствено при болест или припадък от изтощение на друг роб.
Каишката събра китките му зад гърба и пак го окова и чак тогава Гавин погледна към капитан Топчията, застанал над стъпалата към трюма. Топчията беше илитиец, със среднощно черна кожа и буйна къдрава брада, носеше разгърден чудесен брокатен жакет на голо и торбест моряшки панталон. Присъщо му беше красивото напрежение на лудите и пророците. Говореше си сам. Говореше на морето. Не признаваше равен на себе си нито на земята, нито на небето и поне в боравенето с каквито и да било огнестрелни оръжия самочувствието му беше оправдано. Неотдавна Топчията бе скочил от потъващ кораб, който Гавин бе подпалил и надупчил като решето. Тогава някаква прищявка го бе накарала да пощади Топчията.