— Наистина очаквах акулите да те докопат при Гаристън — подхвърли Кип, като вмъкна в гласа си неохотно възхищение.
Въпреки че беше фукльо, Зимун не беше идиот. Със залеза губеше предимството на луксина. Тогава му оставаха само три карти — пистолетът, раните на Кип и фактът, че мускулите му не бяха съсипани от десетки часове изтощителен труд. През миналата нощ при всяко обръщане на Кип, който спа на носа на малката лодка под скамейката, Зимун се будеше мигновено, петлето на пистолета вече запънато, пръстът на спусъка.
Шансът Кип да бъде застрелян случайно, ако Зимун трепне насън, беше потискащо голям.
— Не беше приятно плуване — отвърна Зимун и след малко добави: — Аз пък очаквах онзи водопад в Ректън да ти види сметката.
Уязвен, Кип Устатия, Кип Плямпалото, едва не напомни за следващата им среща — в лагера на бунтовниците, където Зимун дори не го позна. Но да ядосаш човек, който разполага с поне десет сигурни начина да те убие, не беше върхът на благоразумието.
— Значи излиза, че имаме нещо общо — каза вместо това. — Трудни сме за убиване.
Нямаше смисъл да губи време, като търси някакви въображаеми връзки между двамата. Зимун си беше влечуго. Кип прецени, че сигурно обикновено се опитва да прикрие нрава си. Но не и сега. Още един признак колко малко време му остава на Кип.
— Ние носим кръвта на Гайл — напомни Зимун. — Но ти винаги ще си бъдеш копеле. Аз ще се докажа пред дядо и ще стана наследник. Единственият наследник.
Кип гребеше.
— Сигурен ли си? — попита по някое време. — Че Карис е твоя майка? Не съм чувал никой дори да прошепне за това.
Много му беше омразна тази превръзка на очите, налагаше се само да умува над тона на Зимун, вместо да следи за мимолетните гримаси или трепване на лицето, които биха могли да го издадат.
— Тя е била сгодена за Призмата, когато са ме заченали. Това ме прави законороден поне в очите на повечето хора. Когато той се отказал от годежа, тя заминала и отишла при роднини.
— В Тирея?
Там бе видял за пръв път Зимун — когато той не послуша наставника си, запрати огнени кълба по Кип и го принуди да скочи във водопада.
— В Кървавата гора. В градчето Ябълкова градина. Отидох в Тирея по-късно. Единственото място извън Хромария, където можех да се науча да притеглям.
— Дядо ли го е измислил? — попита Кип.
Идеята би прилягала на Андрос Гайл. Погрижил се е момчето да получи образование и да го подготвят, като остане настрана. Съвършената скрита карта. Докато е бил превръщан в идеалното оръжие, Зимун не е можел да си създаде собствени съюзници в Хромария. Андрос можеше да го насъска както поиска срещу Гавин или Спектъра, без Зимун да се превърне в заплаха за самия него. Той явно изобщо не разбираше колко цинично го използва Андрос.
„Май и аз съм станал малко циничен, щом виждам ясно това. Или съм циничен само спрямо Андрос Гайл.“
Впрочем Зимун не отговори. Или отговори с кимане.
През тези два дни не попита нито веднъж за Карис. Изглежда, смяташе, че положението ѝ в Черната гвардия я прави поносима като майка, но не ѝ дава толкова власт, че да стане интересна за него. Предпочиташе въпроси, с които да се подготви за срещата с Андрос Гайл. На Кип му се искаше да присъства, за да чуе и види какво ще стане.
При следващото плъзгане на весло по вълна се закашля силно. Хъркаше в шепата си и успя да побутне превръзката мъничко нагоре. Дори от престорената кашлица го заболя нетърпимо. Все пак се бе нагълтал със солена вода, когато скочи в Лазурното море да спасява Гавин Гайл.
Доскоро си казваше, че е като мелез от костенурка и мечка, щом носи толкова на бой. Крайно време беше да прояви още някаква по-особена дарба. Тази беше твърде гадна.
Пак се зае с гребането. Зимун го бе накарал да си свали ризата — и за да вижда дали Кип се опитва да трупа в себе си луксин, и за да я облече, та да му е по-топло. С тези облаци в небето и есенния вятър си беше мразовито, особено сутрин и вечер. Но Кип гребеше, така че ризата не му липсваше чак толкова.
В края на всяко загребване главата му естествено се отмяташе назад и той попиваше едва доловима частица синьо изпод превръзката. С тази слаба сивкава процеждаща се през облаците светлина морето беше като чорба, а ресниците му и превръзката му пречеха да вижда цвета, но пък той не се нуждаеше от много. Не биваше да прекалява, за да не забележи Зимун. Но пък порциите бяха нищожни, а и кожата му беше достатъчно мургава, за да прикрие как луксинът се плъзга от очите по лицето зад превръзката, спуска се по гърба и се трупа в кожата на задника и бедрата, където не се виждаше. Зимун бе огледал главата му под косата и челото под превръзката няколко пъти, затова никаква предпазна мярка не беше излишна.