Зимун беше уверен, че Кип не може да притегля, затова очакваше нападение нощем, когато собствената му сила беше най-малка. Но като пълноспектърен полихром Кип знаеше, че слабостта не се измерва с цветове. Все едно беше дали Зимун разполага с десетина начина да го убие, или само с един. И все пак ако можеше да го изненада по-лесно тъкмо защото Зимун разполагаше с тези десетина начина вместо с един-единствен, значи допълнителните предимства всъщност го правеха по-слаб.
Някои хора си мислят, че на Девет крале играеш срещу човека отсреща, не срещу картите. Звучи умно, но рядко е вярно.
Към края на следобеда Кип натрупа достатъчно луксин. Съсредоточаваше се до краен предел, за да гребе, да не обръща внимание на болката и бавно да проточва нишка от луксин нагоре по гърба си, отзад по врата и в кожата под косата. За да притегляш луксин, трябва да е свързан с кръвта. Повечето притеглящи предпочитаха да цепят кожата на китките си или под ноктите. След време там се образуваха белези, тялото се приспособяваше. Но не беше задължително да изтласкаш луксин през място, където си го правил преди, и Кип нямаше такова намерение. Всяка загубена частица от секундата би направила смъртта му по-вероятна.
Мъничките глътки синьо внасяха логика в разсъжденията му. Изострените сетива пренебрегваха вятъра и собственото му тежко дишане. Досещаше се, че Зимун седи с лице към него. Знаеше къде е скамейката, а по равномерното люшкане на лодката отгатна, че е седнал по средата. Чуваше как Зимун от време на време се мести, за да погледне зад гърба си или към брега.
Синьото обаче можеше не да заглушава звуците, а само да ги пресява. Поривистият вятър заличаваше повечето информация, от която Кип би могъл да се възползва. Пък и синьото не потискаше напълно мъченията на тялото му. Кип бе разпределил чезнещите си сили възможно по-внимателно и се преструваше на малко по-изтощен, за да грабне по миг отдих между всяко загребване, като поставяше на везната мързела на Зимун срещу своя живот.
Трябваше да го направи днес. Скоро. Не му оставаха много сили.
Прегърби се, изпъшка от болка и пусна веслата заради престорен гърч на крака. Движението беше изненадващо и може би едва не си изпроси куршум между очите. Разтриваше крака си с двете ръце, преценяваше, опитваше, протягаше не само краката, но и китките и ръцете.
Внезапно изсумтяване.
Кип се разкрачи малко повече — така беше по-неудобно за гребане, но се надяваше позата да е подходяща за неочакван скок. Намести се на скамейката и заопипва слепешком за веслата. Правеше се, че не е забелязал, но отчаянието за миг надделя.
Зимун сигурно бе задрямал. Кип сам бе събудил врага си. С изострените си от синьото, сетива, ако беше почакал още малко…
Но нямаше смисъл да се кори. Командир Железни им бе казал: „Озъртането в миналото не помага. Ровете в грешките си, когато сте на безопасно място. Но първо стигнете до безопасното място.“
— Ако си мислиш, че ще ти помогна, си се побъркал — каза Зимун.
Кип изстена от болката при движенията на ръцете. Не знаеше дори ще успее ли да се метне тромаво през половината лодка. Още търсеше на сляпо и не докопваше веслата, които бе пуснал.
— Колкото по-дълго опипвам въздуха, толкова по-дълго почивам — подхвърли с насмешка.
— Дясната ръка — нагоре и напред. По-нагоре. Използвай веригата, тъпако!
Веслото се местеше заради вълните. Блъсна Кип по ноктите и той изпъшка. Изви китката си, за да докосне оковата, и проследи веригата към веслото. Не бе забравил за нея. Но по-добре беше да изглежда глупак.
И по-добре да не личи, че мери точната дължина на веригата. Сграбчи веслото. Повтори същите движения с лявата ръка и пак започна да гребе.
— Малко по-наляво — нареди Зимун отегчено. — А така.
Можеше да успее само по един начин. Трябваше да блъсне Зимун в морето, без да падне с него. Във водата Зимун не би имал полза от пистолета. И би имал време да запрати нещо от луксин само веднъж. Всеки луксин имаше тегло и независимо кой цвят би избрал, действието би го потопило още по-дълбоко.
Ако Зимун не улучеше с този първи удар, Кип имаше шанс. Щеше да гребе като побеснял. Щом успееше да прецени на какво разстояние от брега се намира, можеше да реши да се върне ли, за да убие Зимун, или да го остави на късмета му в морето. Но след немислимото му спасение в онези гъмжащи от акули води Кип предпочиташе да го довърши, за да е сигурен.
Но ако се окажеше прекалено муден, Зимун щеше да го простреля. Нямаше представа накъде да гребе, а и беше твърде слаб, значи щеше да умре. Ако и двамата паднеха във водата, също щеше да умре. Зимун беше по-добър плувец и когато Кип пращеше от здраве.