— Все пак, много е подходящо. Ти си спасил живота на онова малко момче.
— Този път просто имахме късмет.
— Репортерът пишеше, че си отказал да дадеш интервю.
— Не работя за слава, Джим. Просто направих онова, което беше необходимо.
Впечатлен от скромността му, капитанът кимна:
— Добра работа си свършил. Момчето е отново при родителите си и това е важното.
Усетил, че похвалите му карат Ник да се чувства неудобно, Соренски побърза да смени темата.
— На борда е шериф Даунинг. Той трябваше да ми предаде оръжието си — добави с усмивка. — Да не би случайно да го познаваш?
— Името му не ми е познато. Придружава ли някого?
— Да.
— И защо се е качил на пътнически самолет? Те си имат свои транспортни самолети.
— Според Даунинг ситуацията е извънредна. Води един затворник обратно в Бостън, за да го изправят пред съда, та затова бърза — обясни капитанът. — Даунинг ми каза, че са хванали момчето на място да продава наркотици и много лесно ще го осъдят. Предполага се, че затворникът не е агресивен. Даунинг смята, че иначе адвокатите ще съумеят да го оправдаят набързо, преди съдията да успее да вдигне чукчето. Също като теб, двамата се качиха по-рано на борда. Шерифът е от Тексас. Личи си по говора му и ми се вижда доста симпатичен тип. Трябва да отидеш да му се представиш.
— Къде са седнали? — попита Ник, бързайки да надникне в главния салон на гигантския самолет.
— От тук не можеш да ги видиш. Те са на последния ред вляво. Момчето е с белезници и окови. Затворникът не може да е по-възрастен от моя син Анди, а той е само на четиринайсет. Това е нечуван срам, едно момче да прекара остатъка от живота си в затвора.
— Престъпниците стават все по-млади и все по-тъпи — отбеляза Ник. — Благодаря ти за информацията. Ще отида да кажа „здрасти“ на шерифа. Днес самолетът пълен ли е?
— Не — отговори Соренски, пъхвайки пълнителя в джоба на панталона си. — Но в Лоугън ще се напълни.
След като настоя Ник да го уведоми, ако има нужда от нещо, Соренски се върна в пилотската кабина. Там го чакаше мъж с тъмносинята униформа на наземния персонал на летището, стиснал отворена твърда папка с накъдрени листове. Той последва капитана в кабината и затвори вратата зад себе си. Ник сложи калъфа за костюми в горното отделение над определената за него седалка и пусна на нея старата си и охлузена кожена чанта за книжа. След това отиде в левия край на салона и тръгна надолу по пътеката между седалките към шерифа. Но по средата на пътя промени намерението си. Останалите пътници вече бързо прииждаха на борда и затова реши да изчака първо самолетът да се издигне във въздуха. А след като той самият се съвземе, да се представи на Даунинг. Но преди да тръгне обратно, го огледа добре — той бе протегнал единия си крак на пътеката и Ник видя натруфената украса на каубойския му ботуш. Висок и жилест, шерифът беше самото въплъщение на каубой. Имаше обветрено лице, с гъсти кестеняви мустаци, носеше черна кожена жилетка. Агентът нямаше как да види колана му, но можеше да се хване на бас на една месечна заплата, че Даунинг се е окичил с голяма сребърна катарама.
Капитан Соренски много точно бе преценил затворника — на пръв поглед наистина приличаше на хлапак. Но в него имаше нещо жестоко, много добре познато на Ник в миналото. Вече бе видял много неща в живота си и най-вероятно отдавна се бе простил със съвестта си. „Да, в днешно време престъпниците ставаха все по-млади и все по-тъпи“, помисли си отново Ник. Лицето на затворника бе белязано с акне, а студените му, наподобяващи мрамор очи, бяха толкова близко разположени, че изглеждаше кривоглед. Някой грозно бе подкастрил косата му, несъмнено нарочно. Всеки кичур приличаше на стърчащо острие, нещо като Статуята на свободата, но пък може би момчето просто искаше да изглежда така. Какво ли значение имаше изобщо пънкарската му прическа? Там, където отиваше, пак щеше да се сдобие с много приятели, чакащи на опашка за шанса да се докопат до него.
Ник се върна в предната част на самолета и се настани на своето място. Пътуваше в първа класа и макар че седалката бе по-широка, той пак имаше чувството, че няма къде да се обърне. Краката му бяха прекалено дълги, за да може да се протегне хубаво. След като пъхна чантата с книжата под седалката, той се облегна, закопча предпазния си колан и притвори очи. Щеше да е много добре да се настани по-удобно, но не можеше и да става въпрос да свали сакото си, защото другите пътници щяха да се стреснат при вида на кобура с пистолета му. Нямаше как да разберат, че не е зареден, а Ник съвсем не бе в настроение да ги успокоява. Беше на ръба да изпадне в неудържима паника и знаеше, че ще бъде така, докато самолетът не се издигнеше във въздуха. След това щеше да се почувства малко по-добре, докато не започнеха да се спускат към летището на Лоугьн. При кацането безпокойството щеше да го обземе отново. Докато го мъчеше клаустрофобията, си мислеше, че желанието на О’Лиъри той да се присъедини към екипа за справяне с критични ситуации е направо нелепо.