Соренски й отговори, без да я погледне:
— Искам само да проверя нещо отзад.
Ръцете на капитана бяха отпуснати отстрани и стиснати в юмруци, но когато минаваше покрай седалката на Ник, дясната му длан се разтвори и той пусна пълнителя в скута му.
С плавно, но светкавично движение Ник скочи на крака, сграбчи ръката на младежа и я прикова към задната част на облегалката зад себе си. Напълно изненадан, онзи не успя дори да мигне. Пистолетът бе изтръгнат от ръката му, самият той се намери по лице на пода, а Ник притискаше врата му с крак. Преди капитан Соренски да успее да се извърне, пълнителят вече беше обратно на мястото си в пистолета, а лъскавото дуло бе насочено към младежа.
Всичко се случи толкова бързо, че слисаните пътници дори не успяха да се разпищят. Соренски вдигна успокоително ръце и извика:
— Всичко е наред, приятели — след което се обърна към Ник и добави: — Ама че си бърз, човече.
— Имам малко тренинг — отговори Ник и прибра пистолета си в кобура, а след това коленичи и започна да преглежда джобовете на младежа.
— Той ми каза, че е братовчед на затворника и че щял да го свали от самолета.
— Не е мислил много, преди да се захване с тази работа. — Ник отвори портфейла му и прочете името, изписано на шофьорската му книжка, издадена в Кентъки. — Уилям Робърт Хендрикс. — Смушка го и попита: — Приятелите ти да не би да те наричат Били Боб?
В отговор Били Боб започна да се мята като риба на сухо и с всички сили се развика, че иска адвокат. Ник не му обърна внимание и попита капитана дали шериф Даунинг случайно не носи със себе си един допълнителен чифт белезници.
Пътниците се съвзеха от първоначалния шок. Сред тълпата се разнесе ропот, който постепенно взе да набира сила, подобно на търкулната снежна топка. Предусещайки нарастващата паника, капитан Соренски веднага се намеси.
— Успокойте се — всичко вече свърши. Седнете по местата си и се отпуснете. Потегляме веднага щом агентът приключи с настоящия малък проблем. Няма пострадали.
След това капитанът помоли един човек от персонала да доведе шериф Даунинг.
Влачейки след себе си затворника, шерифът закрачи по пътеката между седалките и връчи на Ник чифт белезници. Ник ги щракна зад гърба на Били Боб и го изправи на крака; Тогава забеляза, че шериф Даунинг намръщено клати глава.
— Какво има? — попита той.
— Вие знаете какво означава това, нали? — прозвуча провлаченият тексаски говор на Даунинг.
— Какво означава? — недоумяваше капитан Соренски.
— Още повече проклета бумащина.
След като се отби в Бостънския офис да остави две папки, Ник трябваше да изслуша закачките на колегите. Те твърдяха, че той е предотвратил отвличане само за да отложи излитането. Всички в отдела като че ли намираха за много смешен страха му от пътуване със самолет.
Най-накрая агентът потегли с колата си за дома. Натовареното движение го изнервяше. За малко се изкуши да излезе със своето „Порше 84“ на магистралата и да натисне педала до дупка, за да изпробва ремонтирания мотор, но се отказа. Беше твърде уморен. Вместо това ловко прекара колата през познатите странични улички. Сестрите му Джордън и Сидни бяха нарекли автомобила „Компенсацията“. Намекваха, че мъж, който кара такава секси спортна кола, просто компенсира липсата на любовен живот.
Той вкара колата в приземния гараж на тухлената си градска къща. След като натисна копчето на дистанционното, за да затвори вратата, усети как цялото му тяло започва да се отпуска. Най-накрая си беше у дома. Изкачи се по стълбите на горния етаж и хвърли пътната си чанта в задния коридор пред вратата на пералното помещение — неговата икономка Роузи добре го беше обучила. Свали сакото и вратовръзката си, преди да стигне до наскоро префасонираната кухня. Пусна чантата си за книжа и слънчевите си очила на лъснатия плот от кафяв гранит, грабна една бира от хладилника, който винаги издаваше някакъв странен всмукващ звук при затваряне и се отправи към своята „светая-светих“ — библиотеката. Заобиколи пирамидата от неразопаковани кашони, струпана от Роузи по средата на всекидневната.
Библиотеката беше любимото му помещение в къщата, бе си дал труд да обзаведе единствено нея. Тя се намираше в задната част на първия етаж. Отвори вратата и го обгърна мирисът на лимонов препарат за лъскане на мебели и на естествена кожа. Но най-приятна му бе миризмата на стари книги. Стаята изглеждаше голяма и просторна и въпреки това бе топла и уютна в зимните вечери, когато зад прозорците бушуваше виелица, а в камината пламтеше огън. Имаше тъмна орехова ламперия от осемнайсети век, която завършваше високо горе с натруфени резбовани орнаменти. Две от стените бяха покрити от горе до долу с лавици, леко огъващи се под тежестта на книгите. Подвижна стълбичка се плъзгаше на месингова релса покрай шкафовете, така че човек лесно можеше да достигне томовете, поставени до тавана. Махагоновото бюро, подарък от чичо му, бе поставено срещу камината, чиято полица бе отрупана със снимки. Бяха сложени там от майка му и сестрите му, след като се беше нанесъл. Пред него се разкриха двойните френски прозорци, увенчани с полукръгли арки в ренесансов стил. Когато дръпнеше завесите, пред очите му се разкриваше гледката на опасаната със стена градина, стария фонтан с каменни херувимчета и вътрешния двор, настлан с тухли. А ако дръпнеше и прозорците, библиотеката се изпълваше със слънце и благоухание. През пролетта се носеше дъх на люляк, след това — на орлов нокът, а сега преобладаваше тежкото ухание на хелиотроп.