Ник постоя така в продължение на няколко минути, съзерцавайки този безметежен рай, докато жегата не го обгърна плътно. Чу как централната климатична инсталация се включи. Той затвори френските прозорци и отпи голяма глътка бира. След това свали пистолета си, извади пълнителя и сложи всичко в сейфа на стената. Седна на въртящия се стол пред бюрото, тапициран с мека кожа, запретна ръкави и натисна копчето на компютъра. Напрегнатите му мускули започнаха да се отпускат. Той шумно възкликна, когато видя колко имейли е получил. Имаше и двайсет и осем повиквания, записани на телефонния секретар. Ник с въздишка изу обувките си, облегна се на стола и започна да преглежда електронната си поща, докато слушаше записаните телефонни съобщения.
Пет пъти го беше търсил брат му Закари, най-младият в семейството. Той страшно много искаше да вземе Поршето за Четвърти юли и разпалено обещаваше да се грижи добре за колата. Седмото съобщение беше от майка му, която също толкова разпалено настояваше при никакви обстоятелства да не дава колата си на Закари. Неговата сестра умница Джордан също се бе обадила, за да му съобщи, че цената на капитала им е скочила на 150 долара за акция. А това означавало, че Ник вече можело да се оттегли и да води луксозния живот, за който бил роден. Това го накара да се усмихне. Баща му с неговата работническа нагласа сигурно щеше да получи сърдечен удар, ако децата му не се трудеха. Според съдията тяхната цел в живота е да направят света малко по-добър. Понякога Ник бе сигурен, че така и ще си умре, опитвайки се да го постигне.
Но двайсет и четвъртото съобщение го накара да замръзне на място.
„Ник, обажда се Томи. В голяма беда съм, разбойнико. Сега е пет и половина часът, местно време. Обади ми се веднага щом получиш съобщението. Аз съм в Канзас Сити в жилището на енорийския пастор при «Нашата Майка на милосърдието». Знаеш къде се намира. Ще се обадя и на Моргенщерн. Може би той ще успее да се свърже с теб. В момента полицаите са тук, но не знаят какво да правят и никой не може да открие Лорен. Знам, че се изразявам несвързано, но само ми се обади, независимо по кое време.“
ТРЕТА ГЛАВА
Някой беше убил Татко и Беси Джийн Вандерман твърдо възнамеряваше да открие престъпника. Всички казваха, че Татко е умрял от старост, че не е бил отровен, но Беси Джийн бе на друго мнение. Чувстваше си се отлично, а после изведнъж взе че замина за оня свят. Бяха го отровили и още как! И тя смяташе да го докаже.
По един или друг начин щеше да получи справедливост. Дължеше го на Татко. Трябваше да уреди да изровят престъпника от бърлогата му и да го арестуват. Някъде имаше доказателство, може би дори в собствения й двор, където в слънчеви дни бе държала Татко, вързан с верига, за да може да подиша малко свеж въздух. Ако наоколо имаше някакви веществени доказателства, тя щеше да ги открие, Бог да й е на помощ. Разследването беше изцяло нейна грижа. Когато научи новината, Сестричката прекъсна почивката си в Де Мойн и накара братовчедка си да я докара с колата у дома. Тя се опитваше да помогне, но не беше особено полезна, като се имаха предвид слабото й зрение и суетността й, която не й позволяваше да носи очилата си с рогови рамки. Беси Джийн съжаляваше, че въобще някога й бе хрумнало да спомене пред нея, че с тях изглежда като ококорена. Със сигурност друг нямаше да й помогне да потърси доказателства за извършеното престъпление, защото никой не даваше пукната пара за това. Дори тоя некадърен шериф Лойд Макгавърн, който никога не бе харесвал Татко. Особено след като той се бе измъкнал от контрол и бе ухапал шерифа по закръгления задник. Но дори и така да беше, предполагаше се, че поне от благоприличие ще намине у дома да изкаже съболезнованията си. Двете със Сестричката живееха току под носа му, само на една пряка от градския площад, където се намираше офисът му. „Това е срамота!“, каза Беси Джийн на Сестричката.