— Той беше там и ме извика. Помоли ме да му помогна. Май ми каза, че е ранен.
— Кой те извика?
— Джъстин Брейди — отговори тя. — Само че той всъщност не беше Джъстин. — Лорен вдигна поглед към Ник. — Тръгнах към него, но изведнъж твоят глас прозвуча в главата ми…
— Какво ти казвах?
— „Не вярвай на онова, което ти казват“. Знаех, че в този човек има нещо, което не е наред и тогава видях ръкавицата. Струва ми се, че това беше хирургическа ръкавица. — Тя погледна към Томи и добави: — Опитах се да избягам, но той се втурна след мен и следващото нещо, което си спомням е, че се свестих в пикапа. Беше махнал вътрешните дръжки на вратите и не можех да изляза. Томи, той ми показа снимка на жена си. Беше на пикника и ми показа снимка. Трябва да я е откраднал от някого.
— Нека да говорим за това по-късно — предложи свещеникът, като забеляза колко е разстроена. — Сега не мисли за него.
— Томи, иди да накараш проклетия доктор да побърза — извика Ник.
Докторът, слабоват мъж на средна възраст на име Бенчли, дръпна завесата тъкмо когато Томи тръгваше да го търси. Той погледна Лорен и след това нареди на Ник и Томи да излязат. Подходът му към болните беше достоен за доберман. Кресна на сестрата да дойде да му помогне, изгледа свирепо Ник, след като той не се помести от кушетката и отново му нареди да напусне.
Ник отказа да изостави Лорен. Но не го направи особено дипломатично, тъй като страхът го караше да се държи войнствено и враждебно. Ала не съзнаваше, че се е изправил срещу един също толкова войнствен човек. В продължение на дванайсет години доктор Бенчли бе работил в Лос Анджелис в приемна за много тежки спешни случаи. Всичко това му беше добре познато. Нищо не можеше да го стресне, нито дори един въоръжен агент на ФБР с налудничав поглед.
Томи се намеси и избута Ник от кабинката, преди да е избухнал.
— Остави го да я прегледа — каза той. — Той е добър лекар. Ела да седнем в чакалнята. Ако си близо до вратата, ще можеш да виждаш завесата.
Ник се съгласи, но не можа да седне, крачеше нервно напред-назад.
— Защо не отидеш горе да почакаш — предложи Ник. — Накарай сестрата да ми изпрати съобщение на пейджъра, когато Ноа излезе от операционната. Искам да поговоря с лекаря.
— След минутка ще се кача — обеща Томи. — Но искам да остана тук, докато Бенчли прегледа Лорен.
— Томи, аз едва не я убих, мътните го взели. Психопатът я беше приковал към себе си с опрян нож в гърлото. Никога през живота си не съм бил толкова изплашен. Една секунда. Толкова щеше да му отнеме да й пререже артерия. И всичко е по моя вина. Трябваше да се досетя.
— Да се досетиш за кое?
Ник не му отговори веднага. Той преживяваше отново онези ужасяващи мигове, когато бе изпълзял на балкона и бе видял Лорен в ръцете на Старк.
— Трябваше да проумея какво става, преди той да е имал шанс да я отвлече. Поради моята непредвидливост Лорен едва не изгуби живота си, а Ноа беше прострелян.
Томи никога не беше виждал Ник толкова разстроен.
— Престани да се самобичуваш и ми кажи какво стана. Какво е трябвало да проумееш?
Ник потърка челото си и се облегна на стената. Погледът му беше отправен към завесата. Той му разказа всичко и когато приключи, на Томи му се наложи да седне.
— Боже мой, можеше да ви убие и двамата. — Той тежко въздъхна и след това се изправи. — Нали знаеш, че щях да ти кажа, ако смятах, че си се провалил.
— Може би.
— Но ти не си се провалил — натъртено каза Томи. И Пит не е проумял какво става. Ти си вършил работата си, защити сестра ми и спаси живота й.
— Тя сама си помогна. Аз нахълтах, въоръжен до зъби, а тя закова онзи кучи син с безопасна игла. Заби я направо в окото му.
Томи потръпна.
— Дълго ще сънува кошмари.
Една медицинска сестра дойде да извика Ник, агент Уесън го търсел по телефона. Томи остана в чакалнята. Случайно погледна надолу и едва тогава осъзна, че все още е облечен с белите одежди, просмукани с кръвта на Ноа.
— Уесън е открил детонатора. Бил е монтиран в ключ за гаражна врата — каза Ник, когато се върна.
— Ами бомбата?
— Абатството е отцепено, а звено от сапьори пристига с хеликоптер.
— Знаеш ли какво, Ник, имаме късмет, че никой друг не е ранен.
Той се стараеше да отвлича вниманието му, защото усещаше, че търпението му вече е изчерпано. Не искаше да връхлети в кабинета за прегледи.
— Защо толкова се бави тоя доктор?
— Преглежда я внимателно.
— Ти си дяволски спокоен.
— Единият от нас трябва да е спокоен.
— Ако бях на твое място и моята сестра беше там вътре, щях направо да се побъркам.