Сестричката се зае да чисти къщата. В края на краищата щяха да имат гости. Всеки момент някой от ФБР можеше да почука на вратата им.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Чакането я побъркваше. Когато ставаше въпрос за здравето на брат й, Лорен не можеше да проявява търпение. Седенето пред телефона в очакване той да се обади и да й съобщи резултатите от кръвните изследвания беше направо непоносимо. Томи винаги й се обаждаше в петък вечерта между седем и девет часа, но този път не го направи, и Лорен ужасно се притесняваше.
В събота следобед тя вече бе убедена, че новините са лоши и след като до шест часа същата вечер Томи не й позвъни, се качи на колата, и потегли. Знаеше, че брат й ще се тревожи задето е тръгнала за Канзас Сити, но докато пътуваше към Де Мойн, й хрумна една благородна лъжа. Щеше да му напомни, че тя е специалист по история на изкуствата, ето това, а временната изложба с картини на Дега в музея „Нелсън Аткинс“ в Канзас Сити представляваше за нея прекалено голямо изкушение. За тази изложба писаха в „Холи Оукс Газет“, а тя знаеше, че Томи го е прочел. Разбира се, Лорен вече бе разгледала няколко пъти същата тази изложба в Чикаго по времето, когато работеше в тамошната художествена галерия, но може би Томи не си спомняше за това. Пък и нямаше закон, който да ти разрешаваше да видиш само веднъж прекрасните балерини на Дега.
Тя не можеше да каже истината на Томи, макар и двамата да я знаеха — че направо изпадаше в паника на всеки три месеца, когато той отиваше в медицинския център за изследвания. Лорен се ужасяваше при мисълта, че този път резултатите няма да са добри, че ракът се събужда отново. По дяволите, Томи винаги получаваше резултатите от предварителните кръвни проби в петък вечерта. Защо не й се беше обадил? Неизвестността я съсипваше, тя толкова много се страхуваше, че й призляваше от страх. Преди заминаването си от Холи Оукс се обади в дома на енорийския свещеник и говори с монсеньор Маккиндри. Гласът на вечно разтревожения монсеньор звучеше любезно и мило, но новините не бяха добри. Обясни й, че Томи отново е влязъл в болницата. И че лекарите не били доволни от предварителните изследвания. Лорен със сигурност знаеше какво означава това. Брат й трябваше да бъде подложен на още една жестока химиотерапия.
Проклета да е, ако позволи този път той да изтърпи това мъчение, без семейството му да е до него. Семейството… Та той беше нейното единствено семейство. След смъртта на родителите им с брат й, тогава още деца, бяха принудени да заживеят разделени, от двете страни на океана. Толкова много бяха изгубили през изминалите години. Но сега положението беше друго. Те бяха възрастни хора. Имаха право сами да правят своя избор, а това означаваше, че можеха да бъдат заедно в тежки времена.
Лампичката замига точно когато стигна до покрайнините на град Хавъртон. Бензиностанцията беше затворена и накрая й се наложи да прекара нощта в един от онези мотели със съкратени разходи за обслужването. На сутринта, преди да потегли, тя спря на регистратурата и потърси карта на Канзас Сити. Служителят й обясни как да стигне до хотел „Феърмонт“, който според думите му се намирал близо до Музея на изкуствата.
Въпреки това тя се загуби. Пропусна отбивката на шосе I–135 и се озова доста далеч на юг на магистралата, заобикаляща разпрострелия се нашироко град. Като стискаше здраво прогизналата карта, която неволно бе оляла с диетична кока-кола, Лорен спря на една бензиностанция за още указания.
Щом веднъж се ориентира, въобще не беше трудно да стигне до хотела. Измина цялата улица с надпис „Щатска граница“ и зави обратно на север.
Томи й беше казал, че Канзас Сити е хубав и чист, но неговото описание не се оказа съвсем вярно. Градът всъщност беше прелестен. От двете страни на улиците се редяха идеално поддържани морави и стари двуетажни къщи, целите в цветя. Следвайки указанията на служителя от бензиностанцията, тя стигна по най-краткия път до „Уорд Паркуей“, булеварда, който според него щеше да я отведе право до входната врата на „Феърмонт“. Булевардът беше разделен от широки затревени ивици и тя на два пъти мина покрай момчешки групи, играещи там футбол и сокър. Децата като че ли въобще не забелязваха потискащата жега и задушаващата влажност на въздуха.
Улицата се спускаше надолу по един полегат склон и Лорен тъкмо започна да се притеснява, че е подминала хотела, когато видя по-нагоре в далечината скупчени хубави магазинчета в испански стил. Тя предположи, че това е районът, наречен от служителя в мотела „Кънтри клъб Плаза“. Измина още две преки и вдясно се появи хотел „Феърмонт“.