Все още беше преди обед, но хотелският служител като видя колко е оклюмала, прояви състрадание и й позволи да наеме стая. Един час след това тя отново се чувстваше човек. Беше тръгнала с колата в ранно утро, но продължителният студен душ я съживи. Макар да знаеше, че за Томи ще е все едно дали тя ще се появи в къщата на свещеника, облечена с джинси или по шорти, Лорен си беше донесла „църковни“ дрехи. Бе неделя и тя сигурно щеше да пристигне тъкмо по време на обедната служба. Не искаше да направи лошо впечатление на монсеньор Маккиндри, който според думите на брат й бе изключително консервативен. Дори се бе пошегувал, че ако имал възможност, монсеньорът щял да води богослужението на латински.
Лорен облече дълга до глезените бледорозова ленена рокля без ръкави с висока яка. Отляво на полата имаше цепка, но тя се надяваше, че на монсеньора няма да му се види прекалено дръзка. Дългата й коса все още бе влажна на тила, но не й се искаше повече да се занимава с нея и след като закопча изящните каишки на сандалите си, тя грабна чантичката и слънчевите си очила и слезе отново долу.
Когато пристъпи навън, жегата сякаш я блъсна в лицето и в продължение на няколко секунди й беше трудно да диша. Портиерът, възрастен мъж с посребрена коса, сякаш щеше да се стопи на слънцето с тежката си сива униформа. Веднага щом хотелският прислужник докара колата й, портиерът пристъпи напред с широка усмивка и й отвори вратата. Но помръкна, когато тя отново провери указанията как да стигне до църквата „Нашата Майка на милосърдието“.
— Госпожице, има и други църкви много по-близо до хотела — уведоми я той. — Само на две преки оттук на Мейн Стрийт е храмът „Божие наказание“. Ако не беше толкова горещо, можехте да отидете дотам пеш. Това е една хубава стара църква и при това се намира в безопасен квартал.
— Налага ми се да отида в „Нашата Майка на милосърдието“ — обясни му Лорен.
Личеше си, че му се иска да й възрази, но въпреки това запази мълчание. Когато тя се качваше в колата, портиерът се приведе и я посъветва да заключи вратите. И в никакъв случай да не спира по пътя, докато не стигне до паркинга на църквата.
Кварталът, в който тя навлезе половин час по-късно, имаше западнал и потискащ вид. От двете страни на улиците се редяха изоставени сгради със счупени прозорци и заковани с дъски входни врати. Крещящите черни графити по околните стени отправяха гневни думи към минувачите. Лорен мина покрай един ограден празен парцел, използван от някои местни за сметище. Макар че прозорците на колата бяха затворени, а климатичната инсталация работеше с пълна сила, пак усети вонята на гниещо месо. На близкия ъгъл стояха четири малки момиченца, около 6–7 годишни, облечени с най-хубавите си неделни роклички. Те скачаха на въже, напяваха някаква глупава песничка и се кискаха, напълно безразлични към разрухата наоколо. Сред целия този упадък красотата и невинността им действаха шокиращо. Момиченцата й напомниха за една картина, която бе видяла по времето, когато учеше в Париж. Бе нарисувано мръсно поле с ограда от черна бодлива тел, грозна и страшна с острите си шипове. Навъсено сиво небе се бе завихрило над нея. Картината внушаваше мрачно настроение, но в левия й ъгъл едно самотно пълзящо растение, сплело стъбло с грозно разкривената тел, се виеше до средата на оградата. А там, устремила се към небесата, една съвършена червена роза тъкмо се готвеше да разцъфне. Картината се наричаше „Надежда“ и докато наблюдаваше играещите деца, Лорен си спомни за посланието на художника — животът продължава и дори сред такова безнадеждно отчаяние надеждата непременно ще разцъфне. Лорен се постара да запомни сцената с малките момиченца, играещи на улицата. Надяваше се някой ден, когато боите са й подръка, да я възпроизведе върху платно.
Едно от децата й се изплези, а после й помаха с ръка. Тя му отвърна по същия начин и се усмихна, когато момиченцето неудържимо се разкикоти.
Четири преки по-надолу, посред безредно струпаните отломки, се намираше „Нашата Майка на милосърдието“. Две боядисани в бяло колони се извисяваха подобно на стражи, пазещи околността. „Нашата Майка“ изглеждаше изтощена от своите задължения. Отчаяно се нуждаеше от ремонт. Напуканата боя в горния край на колоните и по страничните стени се лющеше, а около основите й се виждаха изкорубени гниещи дъски. Лорен се зачуди на колко ли години е тази църква и си я представи отново спретната и подредена. По богатата дърворезба около ръба на покрива и каменната зидария на фасадата си личеше, че някога храмът е бил великолепен. С малко грижи и пари би могъл отново да се възобнови. Но дали „Нашата Майка“ щеше да възвърне предишното си величие, или както често постъпваха в последно време, щяха да я пренебрегват, докато се наложеше да я съборят?