Този мъж съвсем не приличаше на човек, комуто някога ще се наложи да отнеме нещо насила. Тя си представи как жените тичат на тълпи след него и той взема само онова, което му се предлага доброволно. Безспорно беше различен от другите…
В този момент Лорен въздъхна виновно, защото я налегнаха угризения, че й минават през ум такива мисли и то само на няколко крачки от светата църква. Майка Мери Маделин навярно беше права. Ако не се научеше да контролира греховното си въображение, щеше да отиде право в ада.
Непознатият навярно бе усетил втренчения й поглед, защото изведнъж се обърна и впери очи в нея. Сконфузена, Лорен понечи да се извърне, когато вратата се отвори и Томи излезе навън. Тя бе страшно щастлива да го види там, а не в болнично легло, както се бе страхувала.
Както бе облечен с дългото си черно расо и с бялата си якичка, той й се видя много бледен и разтревожен. Лорен започна да си проправя път през тълпата.
Томи и непознатият, с когото разговаряше, представляваха впечатляваща картина. И двамата бяха високи и тъмнокоси, но Томи, с румените си страни и луничките по носа, имаше характерния за ирландците светъл тен. За разлика от нея, когато случайно се застоеше на слънце, кожата му не получаваше загар, а изгаряше. Имаше една очарователна трапчинка — поне тя я смяташе за такава — на дясната си буза. А заради хубавото си момчешко лице бе известен с прозвището „Отец За жалост“ сред всички момичета от колежа и гимназията в града, които тайно въздишаха по него.
Но в мъжа, застанал до брат й, със сигурност нямаше нищо момчешко. Докато тя си пробиваше път към верандата, той продължаваше да я наблюдава. От време на време клатеше глава утвърдително, докато Томи му говореше нещо.
Най-накрая кимна с глава към нея. Томи се обърна, забеляза я и я извика. Втурна се да я пресрещне, вземайки по две стъпала наведнъж, а черното му расо се развяваше около глезените му. На лицето му бе изписано огромно облекчение.
Лорен забеляза, че приятелят му остана на верандата, но вече не им обръщаше никакво внимание. Беше изцяло зает да наблюдава разотиващата се тълпа.
Тя бе удивена от реакцията на брат си. Предполагаше, че той много ще се ядоса или поне ще покаже известно раздразнение, като я види, но не последва нищо подобно. Всъщност той се държеше така, сякаш не бяха се срещали от години, макар че само преди няколко дни я заведе да огледа таванския етаж на абатството.
Томи я сграбчи в мечешката си прегръдка.
— Слава Богу, ти си добре. Страшно се притесних за теб, Лорен. Защо не ме предупреди, че ще дойдеш? Толкова съм щастлив да те видя.
Гласът му трепереше от вълнение. Напълно объркана от държанието му, тя се отдръпна:
— Радваш се да ме видиш ли? А аз си мислех, че ще си страшно ядосан, задето тръгнах след теб. Томи, защо не ми се обади в петък вечерта? Нали обеща.
Най-накрая той я пусна от прегръдката си.
— И ти си се притеснила за мен, нали?
Лорен надникна в големите му кафяви очи и реши, че в края на краищата е най-добре да му каже истината.
— Да, притесних се. Трябваше да ми се обадиш за резултатите от изследванията. Помислих… че не са много добри.
— В лабораторията объркаха нещо. Затова не ти се обадих. Наложи се повторно да направят изследванията. Но, по дяволите, Лорен, защо не ме предупреди, че идваш? Накарах шериф Лойд да те търси навсякъде из Холи Оукс. Влез вътре. Ще му се обадя, че си дошла здрава и читава.
— Накарал си шериф Лойд да ме търси ли? Защо?
Томи я сграбчи за ръката и я дръпна към себе си.
— Ще ти обясня всичко веднага щом влезем вътре. Там е по-безопасно.
— По-безопасно! Томи, какво става? Никога не съм те виждала толкова изнервен. А кой е онзи човек, дето стои на верандата?
Въпросът й изненада брат й.
— Ти никога не си го виждала, нали?
— Кой е? — попита тя с нарастващо раздразнение.
— Това е Ник Бюканън.
Лорен застина на място.
— Ти пак си болен, нали? Затова той е тук, също като миналия път, когато ти стана толкова зле и не ми каза, докато…
— Не — прекъсна я той. — Не съм болен. — Не й личеше да му е повярвала и затова той отново се опита да я убеди. — Обещах ти, че ще ти кажа, ако се налага пак да ме лекуват с химиотерапия. Помниш ли?
— Да — прошепна тя, усещайки как страхът постепенно я напуска.
— Съжалявам, че не ти се обадих в петък. Беше егоистично от моя страна. Трябваше да ти съобщя, че изследванията са се провалили.
— Щом не се налага да ти прилагат отново химиотерапия, тогава защо Ник е тук? — попита тя и хвърли един поглед към верандата.