Ник свали сакото си и докато го слагаше внимателно на съседния празен стол, забеляза каква рязка промяна настъпи у Лорен. Тя се бе притиснала към облегалката на стола, сякаш се стараеше да увеличи колкото е възможно повече разстоянието между двамата. Беше втренчила поглед в пистолета му. Само преди минути тя се държеше приятелски с него и почти флиртуваше… А сега изглеждаше смутена и стоеше нащрек.
— Пистолетът ли те притеснява? — недоумяващо попита той.
— Мислех, че си детектив. — Тя избегна директния отговор.
— Такъв съм.
— Тогава защо носиш оръжие?
— Работата му го изисква — отговори Томи вместо приятеля си.
Беше навел глава и ровеше в книжата пред себе си, докато се опитваше да се подготви за предстоящия разговор.
Търпението на Лорен вече бе изчерпано.
— Чаках достатъчно дълго, Томи. Искам да знам защо се държиш така странно. Никога не съм те виждала толкова изнервен.
— Имам да ти казвам нещо — каза той. — Малко ми е трудно, не знам как да започна. — Той избягваше да я погледне, а последните му думи бяха отправени към Ник, който му кимна утвърдително.
— Струва ми се, че знам какво става. Резултатите от изследванията ти всъщност са готови, нали така? И ти се страхуваш да ми кажеш за тях. Да не би да си очаквал, че ще изпадна в истерия и затова да отлагаш? Резултатите от изследванията ти не са добри, нали?
Томи уморено въздъхна.
— Истината е, че снощи получих резултатите. Канех се да ти кажа по-късно… след като ти обясня какво стана вчера.
— Кажи ми сега — тихо изрече тя.
— Доктор Кауън много се е притеснил, че в лабораторията са объркали първите изследвания и затова пришпорил хората да направят по-бързо вторите проби. Обади ми се от някакво сватбено тържество, за да ми каже, че най-накрая резултатите са готови и всичко е наред. А сега ще се успокоиш ли?
— Значи този път определено няма да има химиотерапия? — Гласът й прозвуча съвсем по детски, а тя толкова много искаше да се държи като възрастен човек, когато ставаше въпрос за болестта му. Ако нещо лошо се случеше с брат й, просто не знаеше какво ще прави. Струваше й се, че току-що го е намерила, а ето че тази ужасна болест искаше да й го отнеме. — Щом всичко е толкова наред, тогава защо си нервен? —
— Може би просто трябва да я оставиш да изслуша записа — предложи Ник.
— Не искам да го чуе веднага. Шокът ще бъде прекалено силен.
— Тогава я остави да прочете копието на записа, направено от полицията.
— Смятам, че ще е най-добре първо аз да й обясня какво се случи. — Томи си пое дълбоко дъх и направи решителната крачка. — Лорен, този човек влезе в изповедалнята точно когато се канех да си тръгна. — Томи помълча няколко секунди, за да подреди мислите си, и продължи: — След като говорих с полицаите, аз си нахвърлих някои бележки и докато записвах казаното от него…
Очите й се разшириха от удивление, тя не можа да се сдържи и го прекъсна:
— Записал си нечия изповед? Не е бивало да го правиш. Това е против правилата.
Той вдигна ръка и с жест я накара да млъкне.
— Знам какви са правилата. Аз съм свещеник, не помниш ли?
— Няма защо да ми говориш така троснато.
— Извинявай — промърмори Томи. — Просто съм малко раздразнителен и имам адско главоболие, това е всичко. Но този тип… през цялото време, докато говореше с мен, е правил магнетофонен запис.
— Записвал е разговора ви? — шокирано го погледна Лорен. — Защо някой ще прави запис на собствената си изповед?
— Вероятно е искал да има нещо за спомен — предположи Ник.
Томи кимна утвърдително.
— Щом е излязъл от църквата, веднага е направил копие на записа. Знаем, че това не е оригиналът, защото на заден план се чува бръмчащ звук. Занесъл е копието в полицейския участък. Можеш ли да повярваш, Лорен? Просто влязъл нехайно в участъка и го оставил на едно бюро.
— Но защо ще си прави този труд?
— Искал е да е сигурен, че ще мога да говоря за изповедта — обясни й той. — Това е част от неговата налудничава игричка.
— Какво има на записа? — Лорен го изчака да отговори, но като видя, че се колебае, настоя: — Томи, изплюй камъчето, за бога! Не може да е чак дотам ужасно. Какво толкова е казал този човек?
Брат й премести стола си по-близо до нея, стисна двете й ръце и започна:
— Този човек ми каза, че възнамерява…
— Какво? — попита нетърпеливо тя.
— Той ще те убие.
ПЕТА ГЛАВА
Лорен не му повярва. Поне не в началото. Томи й повтори думите на непознатия. Тя не го прекъсваше, но постепенно взе да усеща как тялото й все повече се напряга. Сетне за миг дори почувства облекчение от това, че самата тя е мишената, а не брат й. В момента той имаше достатъчно беди на главата си.