- Здрасти - рече Оливър и надникна в стаята към брат ми.
- О, здрасти. - Дрю се почеса по тила. - Не те ли познавам? - Взира се в него още секунда и аз видях как изражението му се промени, когато се сети. - Ти си онзи от групата. Стела, какво правиш? Пусни го!
Затворих очи и издишах през зъби. Когато пуснах дръжката на вратата, Оливър мина покрай мен, ръката му докосна за миг моята също като сутринта и аз поех рязко дъх. Настъпи неловка тишина, докато всички се взирахме един в друг.
Накрая брат ми заговори:
- Не се обиждай, но какво точно правиш тук? Сбърка номера на стаята?
- Не - отвърна Оливър и ме погледна, преди да продължи: - Дойдох да говоря с твоята... приятелка?
- Сестра - поправи го Дрю и ми хвърли любопитен поглед.
Чаках реакцията на Оливър, но изражението му не се промени.
- Да, сестра. В асансьора тя спомена, че сте искали автографи, затова си помислих...
Дрю го прекъсна:
- Чакай, вие сте се срещнали в асансьора?
По дяволите! Сега трябваше да обяснявам всичко. Ако Дрю разбереше от Оливър, че всъщност сме се срещнали още докато вземах кафе, щеше да е изумен.
- Всъщност - започнах аз, макар че вече съжалявах за думите си. - Видяхме се тази сутрин.
Дрю още изглеждаше объркан, затова Оливър поясни:
- В „Старбъкс“.
- Чакай малко, значи, цял ден чакахме за автограф, а ти вече си го срещнала? - попита той.
Гледаше ни сякаш бяхме откачили.
Вдигнах ръце и отвърнах:
- Дрю, аз не съм Кара. В стаята ми не висят плакати на „Хартбрейкърс“. Не знаех, че това е той. Ако ще слушам някоя група, тя ще е читава, като „Сенсибъл Гренейд“ или „Байоник Боун“.
Добре де, Кара беше права за странната ъндърграунд музика - разбира се, това не извиняваше невежеството ѝ относно легендите на пънк рока - но групите, които аз слушах, бяха много по-талантливи от „Хартбрейкърс“.
Оливър се прокашля и рече:
- Хм, това беше удар под кръста.
Брат ми изглеждаше на ръба да избухне, но си пое дълбоко дъх, сложи ръка на рамото ми и се обърна към Оливър.
- Би ли ни извинил за момент? Трябва да поговоря със сестра ми.
- Разбира се - сви рамене той. - Дойдох само да ви поканя в нашата стая. - Подаде ми резервна карта ключ. - Просто я дайте на човека до асансьора и той ще ви пусне.
Когато вратата се затвори след Оливър, Дрю се извъртя към мен.
- Какво ти става, по дяволите? Защо продължаваш да го обиждаш?
- Съжалявам - отвърнах, неспособна да срещна погледа му. - Не исках, но той ми лазеше по нервите. - Е, донякъде бе истина. Оливър не беше направил нищо дразнещо, но внезапните чувства, които предизвика у мен, определено бяха дразнещи. От него ми се замайваше главата като на ученически купон, а това бе ужасяващо.
Устните на Дрю се превърнаха в тънка права линия.
- Дойдохме тук заради Кара. Не заради теб или заради мен, а заради сестра ни. - Засрамена, аз сведох очи пред втренчения му поглед. - Ракетке... - рече той и вдигна брадичката ми.
Наричаше ме така, защото, когато съм се ядосвала, съм палела от раз, но експлозията не била кой знае какво и гневът ми догарял също толкова бързо. Когато се разпалех, винаги използваше този прякор, за да ми напомни да се успокоя.
- Добре, добре! - казах аз и се извърнах от него. Беше прав, бях провалила целия четвърти юли с този Оливър и не можех да мисля ясно. - Какво искаш да направя?
- Да се извиниш - отвърна той строго.
- Супермного съжалявам?
- Добър опит, Стела. Дойдохме чак до тук да вземем автограф и ти ще отидеш да се извиниш на Оливър.
Само при споменаването на името му в стомаха ми запърхаха пеперуди. Щях да говоря с Оливър. Отново.
ГЛАВА 4
Когато влязохме в апартамента, стомахът ми беше на топка. Бях настояла да изчакаме пицата, преди да тръгнем. Надявах се, че така ще имам време да се успокоя, но вместо това в стомаха ми се появи камък колкото диня и не можах да хапна нищо.
- Здрасти? - извика Дрю. Вратата зад нас се затвори и тътенът отекна в тихия апартамент, обявявайки присъствието ни заедно с поздрава на Дрю.
Когато никой не отвърна, аз се поколебах.
- Сега какво?
- Може да са на вечеря?
- Е, щом няма никого - рекох, нетърпелива да си тръгна, - да вървим. - Колкото повече наближаваше моментът да се изправя пред Оливър, толкова по-зле се чувствах. Ужас потече по вените ми, все едно ми бяха инжектирали бетон и цялото ми тяло натежа. Не можех да спра треперенето на пръстите си, затова притиснах ръце към тялото си, за да устоя на порива да избягам.
Дрю сложи ръце на раменете ми.
- Но ти още не си се извинила - каза той с коварна усмивка. Забута ме напред по коридора, докато не стигнахме до дневната.