Беше с гръб към мен, опрял скръстените си ръце на перилата, и гледаше небето. Очаквах да е бесен, но гневът му си беше отишъл и гласът му звучеше спокоен и натежал от умора. Това ме притесни и аз отстъпих назад.
Оливър се обърна, защото не отговорих.
- О, реших, че е Джей Джей - каза той и леко се смръщи, когато ме видя. - Не искам да говоря с теб.
Отворих уста да отвърна, да му кажа, че не може да се отнася с хората така, но нещо зад балкона привлече вниманието ми и аз пристъпих към перилата. Далече под нас на тротоара пъплеха хора. Приличаха на прашинки, но аз знаех, че са тийнейджърки, които искаха да видят своите идоли.
- Еха - ахнах, неспособна да скрия изненадата си. - Всички тези хора?
Оливър откъсна поглед от звездите и погледна разсеяно надолу.
- Дали са се събрали заради нас? - Потърка ръце, сякаш му беше студено. - Да.
Умът ми не побираше множеството пред хотела. Нима групата трябваше да се справя с това всеки ден? Замаях се от тази мисъл.
Понякога, когато бях в болницата, се взирах в стените на стаята на Кара, за да се уверя, че не се свиват около нас. Често имах това чувство, сякаш бавно ме задушаваха, докато се приближаваха от всички страни. Също както ракът на Кара ме беше затворил в капан между четири стени и ме откъсваше от целия свят. Знаех, че при Оливър е съвсем различно, но се зачудих дали липсата на уединение не кара и него да се усеща като затворник, в капан, както аз се чувствах в болницата.
- Сигурно е тежко. - Не знаех какво друго да кажа. Усетих бодеж в сърцето и притиснах гърдите си с ръка.
- Свиква се - сви рамене той. Отговорът му беше безразличен, сякаш просто оповестяваше добре известен факт. Не знаех какво да кажа и той се извърна пак към мрака, надвиснал над нас. Едва тогава лицето му доби спокойно изражение и ми напомни за усмихнатото момче, което бях срещнала в „Старбъкс“, а не за известния тежкар, когото бях видяла преди минути.
И аз вдигнах поглед към звездите.
- Не мисля, че аз бих свикнала с подобно нещо - казах най-сетне.
- И аз така си мислех в началото. - Той прокара пръсти през косата си и се обърна към мен. - Виж, Стела, съжалявам. Не исках да ви погодя този номер. Но ти...
- Чакай - прекъснах го. Не знам откъде дойде това желание да се извиня, особено след като преди минути кипях от гняв с намерението да проваля напълно вечерта му, че да заприлича на моята. - Недей. Аз трябва да се извинявам. Държах се като пълна кучка. Ти просто...
- ...те хванах неподготвена - довърши Оливър вместо мен.
- Да - отвърнах почти без дъх. - Точно.
Взирахме се един в друг и между нас премина нещо, което не можех да разбера. Оливър беше напълно неподвижен, с изключение на кичурите коса, които вятърът рошеше. Лицето му бе безизразно, но в очите имаше някаква загриженост и пълнота, която ме накара да пристъпя по-близо, за да видя дали това тъмносиньо ще издаде мислите му.
Той се прокашля и в този миг аз ясно усетих колко силно бие сърцето ми, затова сведох поглед. След залеза температурите доста бяха паднали и вятърът охлаждаше кожата ми, но не успяваше да охлади онова, което бушуваше в мен.
- Е? - каза Оливър дрезгаво. - Наистина ли не си фен?
Потрепнах от въпроса му.
- Оливър, много съжалявам, че нарекох музиката ви боклук. Исках да ви засегна, което беше много глупаво, защото нищо лошо не сте ми направили.
- Но наистина не я харесваш, нали?
- Съжалявам - отвърнах и се заиграх с апарата, - не особено. Сестра ми обаче ви обожава и вероятно ще умре от срам, когато разбере как съм се държала с вас.
Оливър ме изслуша мълчаливо и ме гледаше много изнервящо, стиснал здраво устни. Когато се усмихнеше, ставаше друг човек, не беше така плашещ и на мен внезапно ми се прииска да видя пак онези трапчинки.
Не можех вече да издържам на това мълчание.
- Напълно ще те разбера, ако не можеш да ме понасяш - казах набързо. - За да съм честна, дойдох да ти крещя, но после осъзнах, че заслужаваш извинение, затова отново ти се извинявам. Най-добре сега да те оставя сам.
Когато се обърнах да си тръгна, усетих пръстите му да докосват рамото ми.
- Чакай - рече той. Аз подскочих от допира му, той бързо отдръпна ръка и ме погледна, сякаш бе изненадан от действията си не по-малко от мен. Бях твърде разстроена, за да кажа каквото и да било, затова се обгърнах с ръце и го зачаках да заговори.
Той ме погледна и пое дъх.
- Да започнем отначало? - Това беше последното, което очаквах да каже, и зяпнах от изненада, когато гой ми подаде ръка. - Аз съм Оливър Пери, фронтменът на „Хартбрейкърс“.
Поколебах се, но бавно плъзнах длан в неговата.
- Стела Самюълс, аматьор фотографка.