- Не съм чувала за подобно нещо.
Той преглътна.
- Майонеза с чесън.
Сбърчих нос.
- Аз обичам кетчуп.
- Предположих - отвърна той и извади цяла шепа пакетчета от кесийката. Когато посегнах да си взема, отдръпна ръка. - Първо трябва да опиташ това.
- Стига, Оливър. Изглежда ужасно. - И сведох поглед към гадния бъркоч.
- Не. Трябва да опиташ.
- Ами ако кажа, че съм алергична? - Оливър скри лице в шепите си и кихна. - Наздраве - казах по навик.
- Благодаря. Аз съм алергичен към глупости.
- Хей! - възмутих се и го плеснах по рамото. - Не е смешно.
Той взе един картоф и сви шепа под него, за да не покапе.
- Просто затвори очи. - Аз събрах умолително длани и започнах да клепам. Нима искаше да направя това? Когато не реагирах, той се намръщи, сякаш беше съвсем нормално да храни момичетата, с които се вижда. - Стела, просто го изяж.
Не знаех какво да отговоря и се подчиних, но преди това извадих бутилка с вода от раницата си, в случай че се наложи да прокарам с нея картофа. Оливър поднесе храната към устата ми, пръстът му докосна устната ми и аз бавно отворих уста.
- Е, какво ще кажеш? - попита, докато аз дъвчех колебливо. Това беше истински божествен солено-сиренен шедьовър. Бях твърде упорита, за да го призная на глас, затова просто си взех още един картоф и го лапнах.
- Така си и мислех - усмихна се той. Доядохме бързо картофите и се спречкахме за последния, преди да преминем към следващото ястие.
- Готова ли си за втори рунд? - попита ме Оливър. Аз кимнах, докато бършех мазните си пръсти в салфетка. - Добре, това е нещо, което баба ми даваше, когато бях малък. - Оливър извади друга кутия. Отвори капака и вътре видях някаква странна розово-зелена храна.
- Това да не е шунка с кисели краставички? - вдигнах вежда аз.
Той кимна.
- И крема сирене. То свързва съставките.
- Ти ядеш най-странната храна на света - казах, докато се взирах в шунково-краставичното нещо с крема сирене. Всъщност нямаше да се изненадам, ако извадеше патладжан, потопен в шоколад и ми каже, че това е любимата му храна.
Той притисна кутийката до гърдите си.
- Не обиждай краставичките. Те са вкусни.
Аз изсумтях.
- Извинявай, не знаех, че те имат чувства.
- Имат.
- Ако опитам една, ще ми простят ли? - попитах, като прикрих усмивката си с ръка. Не звучеше много апетитно, но пък изглеждаха по-безобидни от картофки с чесън и сирене. Първото ястие ме изненада, защо да не го направи и това?
Оливър погледна замислено към храната, после отвърна:
- Сигурно.
Взех една краставичка и отхапах.
- Много е вкусно. - Комбинацията с крема сирене наистина беше чудесна.
- Искаш да кажеш, че е адски вкусно - поправи ме Оливър.
- Разбира се. - Хапнах си още една. - Моя грешка.
Той кимна одобрително, взе си краставичка и я пъхна в устата си. Докато дъвчеше, на лицето му се разля усмивка. Приличаше на хлапе, на което току-що са съобщили, че вече винаги ще получава десерт. Аз се изсмях и взех още едно парче, по което имаше повече сирене.
- Казвал ли ти е някой, че си малко откачен? - попитах и облизах сиренето от пръста си.
Той сви рамене.
- Аз съм рок звезда. - Нещо в начина, по който го изрече, спря краставичката на половината път към устата ми. Той я грабна от ръката ми, преди да реагирам, лапна я и се облегна на стъпалата. - На такива като мен им е позволено да са малко шантави.
- И сега ли си такъв? - попитах и се отдръпнах от него. Думите му ме притесниха, защото ми напомниха до кого точно седя.
- Ти знаеш, скъпа - каза той с ленива усмивка.
- Не ме наричай така - отвърнах. Нямах проблем с галените обръщения, но когато момчетата ги използваха така небрежно, ми звучаха унизително. Апетитът ми изчезна и аз избутах кутията с краставички и шунка. Може би изобщо не трябваше да идвам с него тук.
Оливър застина и самодоволната усмивка изчезна от лицето му.
- Извинявай - рече и изправи гръб. - Не исках да те обидя.
- Няма нищо. - Макар че имаше. За миг бях забравила, че седя до вокалиста на „Хартбрейкърс“. Бях се отпуснала с него, но сега се чувствах зле. А с разочарованието дойде и осъзнаването, че наистина го харесвам - когато не се правеше на голямата работа.
Не можех да издържам пронизващия му поглед и се вгледах в ноктите си. Черният лак се беше олющил, а на кутрето го нямаше никакъв.
- Стела?
- Ъ?
- Добре ли си?
- Да, супер. Защо?
Той въздъхна едва чуто.
- Нищо.
Слава богу, телефонът ми изжужа.
- Дрю е - казах аз и прочетох съобщението. - Трябва да тръгваме към басейна. Чуди се къде сме.
Оливър се вгледа в лицето ми за миг, зениците му бяха разширени.
- Права си - каза той с неразгадаемо изражение. После се изправи, изтупа джинсите си и отвори вратата. - След теб.